Петък, Януари 27, 2023
Follow Us

По подобие на много други Европейски страни, през 2000 година, България въведе солидарен модел на здравно осигуряване.
20 години по-късно солидарността изглежда все по-трудно постижима. Вижте сами.

Солидарност при събирането на здравните вноски отдавна липсва. От 6.5 милиона българи, здравни вноски плащат реално малко над 2 милиона души. 3.7 милиона се осигуряват за сметка на държавния бюджет, а между 500-800 хиляди пък изобщо не се осигуряват. За децата се плаща върху половината от вноската за възрастни и това е логично, защото те потребяват много по-малко медицинска помощ. По същата логика, обаче, възрастните трябва да плащат два пъти повече. Това, че парите и за едните и за другите идват от бюджета не е основание да се начисляват погрешно. Не е солидарна система, в която едни плащат, за други плаща бюджета, а имат едни и същи права да ползват медицинска помощ.
Липсата на солидарност се вижда и при доплащането на медицинската помощ. Тук неравенствата могат да се видят в болничната медицинска помощ и при лекарствата, но също така, макар и не толкова впечатляващо, в извънболничната, в денталната медицинска помощ и в рехабилитацията.
В зависимост от диагнозата, едни пациенти доплащат в болницата няколко десетки лева, други няколкостотин лева, а не малко и по няколко хиляди лева.
Има малка група заболявания, за които лекарствата са напълно безплатни. Огромното мнозинство от пациенти с хронични заболявания, обаче доплащат от няколко десетки до над 100 лева ежемесечно, а лекарствата за лечение на остри състояния са изцяло платени от джоба на осигурения.
Не е солидарна система, в която двама души плащат едни и същи по размер здравни вноски, но в зависимост от болестта единият не доплаща почти нищо за лечението си, а другият доплаща стотици, че понякога и хиляди лева.
Нарушената солидарност при събирането на вноски и доплащането не е от вчера. Тези проблеми се трупат с годините и се задълбочават. Повечето хора са свикнали с тях до такава степен, че вече дори не се замислят за това, че се разрушава принципа на солидарност и хората са неравнопоставени, в нарушение на основните принципи, заложени в здравното ни законодателство и в самата Конституция.
Възстановяването на солидарността при събирането на здравните вноски и доплащането може да се коригира сравнително лесно – с корекция в цените на медицинските дейности и промяна на правилата за осигуряване. Причините до сега да не се предприемат мерки за корекция са предимно политически - изравняването на правата при събирането на вноските и при ползването на медицинската помощ няма да се хареса на тези, които са привилегировани от настоящата ситуация, а те не са никак малко и имат избирателни права.
Има обаче, друг фактор, който е вън от здравната система, но който прави невъзможно постигането на солидарност в нея.
България е страната в ЕС с най-голямо неравенство в доходите в цяла Европа. Неравенството в доходите се измерва (по методологията на Евростат), като съотношение на доходите на 20-те процента най-богати и 20-те процента най-бедни. Неравенството по този показател в България е 8,2 пъти, а ако вземем доходите на 10-те процента най-богати спрямо 10-те процента най-бедни българи, там вече разликата е 15 пъти.
В абсолютно изражение размерът на средният доход на 50-те процента най-бедни българи за 2020 г. е бил 482 лв. средно на месец, докато в същото време размерът на средният месечен доход на 1% от най-богатите българи е бил по 26 666 лв. Средният месечен доход на 10% от най-богатите българи за 2020 г. е 6 355 лв., а средният месечен доход на т. нар. „средна класа“ (40% от населението) е бил едва по 1 462 лв. на месец. Това означава, че топ 1% получават 55 пъти по-големи доходи спрямо това, което получават 50% от най-бедните българи. Топ 10% пък получават 13 пъти по-високи доходи от тези 50% най-бедни българи (WID, 2021; Bulgaria).
Може ли да имаш солидарен модел на здравно осигуряване при толкова огромна разлика в доходите и богатството на отделните хора? Да видим.



Здравната вноска е застрахователно покритие за определени (здравни) рискове. В нашия модел на здравно осигуряване не се изчисляват индивидуални рискове и не се определят индивидуални застрахователни премии. Вместо това, с цел солидарност на цялото население, е прието да се плаща фиксиран процент от дохода на принципа „всички плащат – ползват само нуждаещите се“. Този подход обаче, е приложим само, ако се прилага в общество, в което няма такова дълбоко икономически разслоение. За да се придържаме все пак към идеята, че осигуровката покрива определени рискове е въведен таван на осигуряването (в момента 3400 лева). Без таван богатите биха плащали осигурителни суми, които надхвърлят и най-скъпото лечение и естествено биха предпочели да си платят лечението, вместо да се осигуряват. Поставянето на таван води до друг проблем. Здравната вноска е 8 процента от дохода, но само, ако доходът е до 3400 лева на месец. Фактически при доход от 6800 лева вноската вече е 4%, а при доход от 13 600 лева 2% и така нататък.
Още по-комплицирано е положението със солидарността при доплащането на медицинска помощ. Дори да приложим възможно най-справедливите правила за доплащане, неравенството в доходите ще изкриви и опорочи изцяло модела.
Прието е, че доплащане в размер на 20-25% от цената на медицинската помощ е полезно за самата система. Това е така не само защото се осигуряват допълнително пари за здравеопазване, но и защото доплащането ангажира отговорността ни към собственото ни здраве, стимулира конкуренцията между доставчиците и е бариера срещу безразборното ползване на обществения ресурс, който не е безкраен.
Да видим какво ще се получи, ако приложим подход, при който всеки пациент доплаща 20% от цената на болничната медицинска помощ, която е получил. Бюджетът на НЗОК за болнична медицинска помощ за тази година е около 2 милиарда и 800 милиона лева. С него е планирано да се платят около 1 милион и седемстотин хиляди хоспиталзации. Това прави средна цена около 1600 лева за една хоспитализация. Ако приложим правилото за солидарно доплащане, то всеки хоспитализиран трябва да доплати средно 320 лева от джоба си. При това говорим за средна цена на доплащане, а има пътеки, за които касата плаща 20 000 лева и доплащането би било 4000 лева.
Дори да се приложи модел при който всички доплащат еднакви суми (320 лева), за половината от населението това ще е 66% от дохода им (482 лева), а за богатите 10% от населението, ще бъде едва 5% от дохода им (6355 лева).
Вижда се дори при прилагане на модел на крайна солидарност (равенство) достъпът на бедните до медицинска помощ (50% от населението) ще бъде затруднен. В същото време, този подход няма да направи отговорни към здравето им богатите, нито ще ги възпрепятства да ползват безразборно обществени ресурс на здравното осигуряване.
Примерите нагледно показват, че няма механизъм на доплащане, който да се приложи ефективно от гледна точка на здравната система, ако разликата в доходите на населението е 10-15 пъти.
Ето защо, ако тази тенденция на задълбочаване на неравенствата и стесняване на прослойката на така наречената средна класа продължи, то неизбежно ще се стигнем в близко бъдеще до две системи на здравеопазване – една за бедни и една за богати. Това ще се случи не защото някой провежда такава политика в здравеопазването, а защото е закономерна последица на неравенствата и влошената конкурентна среда. Такова разделяне на медицината на две не може да се предотврати, с инструментите на здравната политика.
Д-р Стойчо Кацаров


Хареса ли ви тази статия? Ако искате да не пропуснете някой от нашите анализи и коментари, можете да се абонирате за нашия седмичен бюлетин, като въведете имейл адреса си тук.


Каква е причината за липса на лекарства?
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Можете да коментирате статиите, но трябва да се регистрирате на сайта!

Най-новите статии

Log in or Sign up