Решение № 29/11.11.1998 КД № 28/1998 КС

Решение № 29/11.11.1998 КД № 28/1998 КС Делото е образувано на 22 август 1998 г. по искане на 60 народни представители от ХХХVІІІ Народно събрание, направено на основание чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията на Република България за установяване на противоконституционност на чл.1, ал.2, чл.3, ал.1, чл.5, т.3 и 5, чл.38, чл.39, чл.40, чл.41 и чл.42, параграфи 1, 2 и 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите (ЗСОЛС) - обнародван в ДВ, бр.83 от 21 юли 1998 г., както и за обявяване на целия закон за противоконституционен. Съгласно ЗСОЛС се създават съсловни организации на лекарите и стоматолозите – Български лекарски съюз (БЛС) и Съюз на стоматолозите в България (ССБ), уреждат се устройството, организацията и дейността им, условията за упражняване на лекарската и стоматологичната професия и отговорността за нарушаване на професионалната етика. Със закона се приема, че всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си, членуват в БЛС, съответно ССБ. Тези съюзи изготвят Кодекс за професионална етика на лекарите, съответно на стоматолозите, упражняват контрол по спазването им, както и налагат санкции, предвидени в този закон. Уредено е членството в БЛС и ССБ, което възниква с вписването в регистъра на съответната съсловна районна колегия. Посочени са и обстоятелствата, които се вписват в съответния регистър. Предвидено е, че лекарите и стоматолозите носят отговорност за извършените от тях нарушения, допуснати при изпълнение на професионалните си задължения. Определени са и съответни наказания. Регламентирано е и задължение на Министерския съвет, областните управители и общините в определен срок да предоставят на БЛС, съответно на ССБ, държавна или общинска собственост, необходими за осъществяване на дейността им. В заключение е прието, че Българският лекарски съюз е правоприемник на Българския лекарски съюз, създаден през 1901 г., а Съюзът на стоматолозите в България е приемник на Българския зъболекарски съюз от 1905 г. Депутатите, подали искането, поддържат, че атакуваните разпоредби, както и законът като цяло противоречат на чл.12, ал.1, чл.44, чл.48, ал.1 и 3 и чл.32 от Конституцията. С определение от 24 септември 1998 г. искането е допуснато за разглеждане по същество и като заинтересувани страни по делото са конституирани Народното събрание, Министерският съвет, министърът на здравеопазването, министърът на труда и социалната политика, Българският лекарски съюз, Българският стоматологичен съюз, Съюзът на българските стоматолози, Съветът на ректорите на Висшите медицински училища, КНСБ, КТ “Подкрепа”, Националният професионален съюз “Промяна”, Асоциацията на демократичните синдикати, Общността на свободните синдикални организации в България, НП “Единство” и Генералната централа на браншовите синдикати в България. На заинтересуваните страни, както и на народните представители, сезирали Конституционния съд, е предоставена възможност да изразят становище по основателността на искането. В изпълнение на тази възможност писмени становища по делото са представили Народното събрание, Министерският съвет, министърът на здравеопазването, министърът на труда и социалната политика, Българският лекарски съюз, Българският стоматологичен съюз, КНСБ, КТ”Подкрепа”, Асоциацията на демократичните синдикати и Генералната централа на браншовите синдикати в България. За основателността на искането са изразили мнение КНСБ, КТ”Подкрепа”и Генералната централа на браншовите синдикати в България. В подкрепа на становището, че ЗСОЛС не противоречи на Конституцията на Република България, искането са оспорили Народното събрание, Министерският съвет, министърът на здравеопазването, министърът на труда и социалната политика, Българският лекарски съюз, Българският стоматологичен съюз и Асоциацията на демократичните синдикати. Конституционният съд, след като обсъди съображенията, развити в искането и в представените писмени становища, и извърши проверка на основателността на искането при условията на чл.22, ал.1, изр.2 от Закона за Конституционния съд приема следното: Със ЗСОЛС законодателят е уредил устройството, организацията и дейността на съсловните организации на лекарите и стоматолозите, условията за упражняване на лекарската и стоматологичната професия и отговорността за нарушаване на професионалната етика. Съгласно чл.1, ал.2 по смисъла на този закон съсловна организация на лекарите е Българският лекарски съюз, а на стоматолозите – Съюзът на стоматолозите в България . В чл.3, ал.1 е предвидено, че всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си, членуват в БЛС, съответно в ССБ. Подателите на искането поддържат, че посочените два текста от закона противоречат на чл.12, ал.1, чл.44, ал.1 и чл.48, ал.1 и 3 от Конституцията на Република България, както и на международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България и които по смисъла на чл.5, ал.4 от Конституцията са част от вътрешното право на страната (следва да се отбележи, че искане по чл.149, ал.1, т.4 няма). Твърди се, че законът, постановявайки изискването всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си, да членуват в БЛС, съответно ССБ, нарушава конституционно прогласената свобода на сдружаване на гражданите (чл.44 от Конституцията), защото въвежда несъвместим с тази свобода елемент на принуда. Освен това според искането тези текстове на атакувания закон противоречат и на чл.48, ал.1 и 3 от Конституцията на Република България, който прогласява, от една страна, правото на гражданите на труд, а от друга – задължението на държавата да създаде условия за осъществяване на това право. Конституционният съд намира, че тези твърдения и изложените съобръжения в подкрепа на тезата на подателите на искането са неоснователни. І.1. Законът за съсловните организации на лекарите и стоматолозите никъде не съдържа разпоредба, която да изключва правото на съществуване наред с БЛС и ССБ и на други организации, в това число професионални и синдикални, създадени от лекари и стоматолози. Той не забранява учредяването на сдружения от лекари и стоматолози по Закона за лицата и семейството (ЗЛС) или по друг закон. Следователно законът не противоречи на чл.44, ал.1 от Конституцията. Той не засяга конституционно признатата свобода за свободно сдружаване, тъй като тя има за предмет частноправни сдружения, към които спадат и синдикалните организации по чл.49 от Конституцията. Тази конституционно призната свобода включва не само свободата да поемеш инициативата да образуваш такова сдружение, респ. да встъпиш във вече образувано, но и така наречената “негативна свобода”, т.е. да не станеш член на дадено сдружение. 2. Законът за съсловните организации на лекарите и стоматолозите не лежи на плоскостта на чл.44, ал.1 на Конституцията. Той е закон, с който се създават корпорации на публичното право със задължително членуване в тях на лекари и стоматолози. Тези корпорации разполагат с известни публичноправни функции за организиране, контрол и дисциплинарна власт спрямо лекари и стоматолози, така че свободата за сдружаване, прогласена от чл.44, ал.1 на Конституцията, не важи за тях: те се създават с нормативен акт, а не чрез доброволно съгласие на членуващите в тях. Конституционният съд намира, че при решаването на въпроса за приложимостта на чл.12 и чл.44 от Конституцията по отношение на корпорациите от публичен ред е необходимо да се съобрази с практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург и тълкуването на чл.11, ал.1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), на който текст съответства чл.44, ал.1 от нашата Конституция. Това е така, защото тази конвенция е част от вътрешното право на страната, а решенията на Европейския съд по правата на човека са задължителни за всички органи в страната, включително и по тълкуването й по силата на чл.46 от Конвенцията. С решение на Европейския съд по правата на човека в Страсбург от 27 май 1981 г., имащо за предмет въпроса, противоречи ли на чл.11, ал.1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (съответстващ на чл.44, ал.1 от нашата Конституция) задължителното членуване на лекарите в създадената с нормативен акт на краля на Белгия корпорация на публичното право “Ордър”е прието, че задължителното членуване в корпорацията не противоречи на чл.11 ЕКПЧОС. Тази корпорация цели защита на здравето на гражданите чрез упражняване на контрол върху медицинската практика. Тази функция води до ред административни правомощия на “Ордър”, вкл. на дисциплинарна власт спрямо регистрираните в нея лекари. Според единодушното решение на Европейския съд корпорацията на белгийските лекари “Ордър” не може да се разглежда като асоциация по смисъла на чл.11 ЕКПЧОС и затова тя не му противоречи. 3. Трябва да се изтъкне, че сходно е становището на Германския федерален конституционен съд и на господстващата германска правна доктрина относно различните корпорации (т.нар. камари) на публичното право, които съществуват във ФРГ, като например: камарите на адвокатите, на нотариусите, на лекарите и стоматолозите, на аптекарите, на занаятчиите и т.н. Според това становище задължителното членство в тези камари на лицата, упражняващи съответните професии, не противоречи на чл.9, ал.1 от Конституцията на ФР Германия, прогласяващ свободата на сдружаване, защото тя се отнася до учредяването на сдружения с идеална цел и на дружества, а те имат частноправен характер, така че не попадат в категорията на корпорациите на публичното право. Затова тези корпорации не са противоконституционни. (вж. Maunz Durig, Kommentar, Grundgesetz, Bd. І , Auflage, Munchen, 1990, Art.9, Abs.1, RN, 88 ; Sachs M. (Hsg ) , Grundgesetz, Munchen, 1996, Art.9, Abs.1, RN 21). 4. За да се разбере по-ясно съществената разлика между корпорацията на публичното право със задължително членство в нея на упражняващите съответна професия и доброволните частноправни сдружения трябва да се има предвид решението на Европейския съд по правата на човека от 13.08.1981 г. по делото на Yong , James и Webster. То има за предмет съглашение за задължително членуване в синдикат на работник или служител. Понеже за синдикатите важи чл.11, ал.1 от ЕКПЧОС (отговарящ на чл.44, ал.1 от нашата Конституция), Европейският съд в Страсбург е уважил жалбата, тъй като намира, че свободата на сдружаване в синдикати не може да бъде ограничавана с уговорено между синдикални организации задължително членство в определен синдикат под страх на уволнение на нечленуващия в синдиката работник или служител. Цитираните две решения на Европейския съд по правата на човека провеждат, както се вижда, рязка отграничителна линия между корпорациите на публичното право със задължително членство и частноправните сдружения, вкл. синдикатите от друга страна. Член 11, ал.1 ЕКПЧОС, отговарящ на чл.44, ал.1 от нашата Конституция, важи само за частноправните сдружения. Изводът, до който стига Конституционният съд е, че ЗСОЛС не противоречи на чл.44, ал.1 от Конституцията. 5. Решаващо съображение в подкрепа на този извод е чл.134 от Конституцията. Член 134 обявява адвокатурата за самоуправляваща се и предвижда издаване на особен закон за нейната организация и ред на дейност. Общоизвестно е, че в много държави, а и у нас още преди Конституцията от 1991 г. упражняването на адвокатска професия е обусловено от членуване в съответна адвокатска организация, намиращо израз във вписване на лицето, желаещо да упражнява адвокатска професия, в съответна адвокатска организация. Следователно вън от съмнение е, че адвокатурата е красноречив пример за корпорация с публичноправни елементи. Тези елементи изобилстват в нашия Закон за адвокатурата (ДВ, бр.80 от 27.ІХ.1991 г.). Вярно е, че Конституцията не допуска изрично като корпорации с публичноправни елементи съюзите на лекарите и стоматолозите. Но това съвсем не е необходимо. Образуването на различни корпорации с публичноправни елементи е въпрос на законодателна целесъобразност, така че не е обусловен от изрична конституционна разпоредба. По самото си естество Конституцията не може да изчерпи и не трябва да изчерпи допустимите организационни форми. Когато тя обаче урежда адвокатурата, тя изразява ясно волята си за съобразност с Конституцията на организации като нея. Такава е и Нотариалната камара (вж. Закон за нотариусите и нотариалната дейност – ДВ, бр.104 от 6.ХІІ.1996 г.). Такъв е и атакуваният закон. 6. Чрез него държавата изпълнява задължението си по чл.52, ал.3 на Конституцията да закриля здравето на гражданите и да им осигури качествено и добросъвестно медицинско обслужване. Като поверява на самите лекари и стоматолози чрез управлявани от тях корпорации да ръководят двете професии, атакуваният закон постига най-целесъобразния способ за контрол върху спазването на Кодекса за професионална етика и на Правилата за добра медицинска практика, както и за надлежно управление на професията. Иначе тези функции би следвало да се възложат на държавни служители, които не биха могли да разполагат със същата компетентност и биха стрували не малко средства на държавния бюджет. Казаното обяснява защо същият способ за организация на лекарите и стоматолозите, който се използва от ЗСОЛС, се практикува в ред европейски държави като Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Италия, Испания, Исландия, Полша, Словения, Хърватска, Чехия, Франция. 7. Законът за съсловните организации на лекарите и стоматолозите е наложителен и поради неразривната връзка между него и Закона за здравното осигуряване (ЗЗО), защото здравното осигуряване, гарантирано от чл.52, ал.1 от Конституцията, може реално да действа само, ако съществуват създадените от ЗСОЛС организации на лекарите и стоматолозите. За осъществяване на дейностите по ЗЗО се сключва Национален рамков договор, по който страна са именно тези организации. Според чл.55Чл. 55. ⚖️ Практика (190) (Изм. - ДВ, бр. 101 от 2009 г., в сила от 01.01.2010 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 98 от 2015 г., в сила от 01.01.2016 г., изм. - ДВ, бр. 98 от 2016 г., в сила от 01.01.2017 г., изм. - ДВ, бр. 102 от 2018 г., в сила от 11.12.2018 г.) Приетите по реда на чл. 54 национални рамкови договори, съответно анексите към тях влизат в сила от 1 януари на следващата календарна година. (2) Националните рамкови договори съдържат: 1. условията, на които трябва да отговарят изпълнителите на медицинска помощ, както и реда за сключване на договори с тях; 2. отделните видове медицинска помощ по чл. 45 ; 3. условията и реда за оказване на помощта по т. 2; 3а. (нова - ДВ, бр. 48 от 2015 г.) обемите, цените и методиките за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ по т. 2; 3б. (нова - ДВ, бр. 13 от 2023 г., в сила от 07.02.2023 г.) изисквания относно основните трудови възнаграждения на медицинските специалисти, работещи в лечебни заведения за болнична помощ в изпълнение на договори с НЗОК, които са не по-малко благоприятни от предвидените в колективен трудов договор в отрасъл "Здравеопазване"; 3в. (нова - ДВ, бр. 13 от 2023 г., в сила от 07.02.2023 г., изм. - ДВ, бр. 106 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) методика за финансиране осигуряването на медицински персонал във: а) лечебни заведения, които извършват медицински дейности в населени места в труднодостъпни и/или отдалечени райони или единствени изпълняват съответната дейност на територията на общината, с изключение на лечебните заведения по чл. 106а, ал. 5б от Закона за лечебните заведения; б) лечебните заведения за болнична помощ по чл. 45, ал. 2а; 4. (доп. - ДВ, бр. 102 от 2018 г., в сила от 11.12.2018 г.) критерии за качество и достъпност на помощта по т. 2, включително конкретни индикатори за оценка на качеството на лечението на пациентите; 5. документацията и документооборота; 6. задълженията на страните по информационното осигуряване и обмена на информация; 6а. (нова - ДВ, бр. 48 от 2015 г.) условията и реда за контрол по изпълнението на договорите; 6б. (нова - ДВ, бр. 48 от 2015 г.) санкции при неизпълнение на договора; 7. други въпроси от значение за здравното осигуряване. (3) Националните рамкови договори не могат да установяват изисквания за: 1. минимален брой на регистрираните здравноосигурени лица от изпълнител на първична извънболнична помощ; 2. условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурения на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК; 3. (изм. - ДВ, бр. 48 о... ЗЗО Националният рамков договор предвижда условията и реда за определяне на изпълнителите на медицинската помощ, отделените нейни видове, условията и реда, по които тя се дава, обема, цените и методиката за плащане на помощта и лекарствените средства, както и всички други въпроси, които са от значение за здравното осигуряване. С други думи, без този договор не би могла да се осъществи нито една дейност по здравното осигуряване, което практически би лишило гражданите от възможността да упражнят гарантираното им от Конституцията (чл.52, ал.1) право на здравно осигуряване. Казаното убедително сочи, че ЗСОЛС не само не противоречи на Конституцията, но е всъщност конституционно наложителен, за да стане правото, гарантирано от чл.52, ал.1 на Конституцията, социална реалност. ІІ. В искането за обявяване на противоконституционност на ЗСОЛС се твърди, че е нарушена разпоредбата на чл.44 от Конституцията не само с оглед на предвиденото в закона задължително членство на лекарите и стоматолозите в БЛС и ССБ, но и защото на последните се възлагат държавни функции без тяхно съгласие. Подателите на искането се позовават във връзка с това на Решение № 10 от 6 октомври 1994 г. на Конституционния съд, постановено по к.д № 4/1994 г., в частта му за тълкуване на чл.12, ал.1 и чл.44, ал.1 от Конституцията. Позоваването на това решение е неоснователно. Видно от текста на решението, то изрично има предвид гражданско сдружение, т.е. сдружение на частното право по смисъла на чл.44, ал.1. Именно с оглед на това качество на сдружението в решението се изтъква, че ако на такова сдружение биха били възложени държавни функции, това би могло да стане само със съгласие на сдружението. Атакуваният закон обаче урежда, както бе вече изтъкнато (вж. т. І.), не частноправно сдружение по чл.44, ал.1 на Конституцията, а създадени с този закон публичноправни корпорации. Спрямо тях място за тяхно съгласие те да поемат възложените им публичноправни функции няма, тъй като те са създадени със закон и се основават не върху доброволно, а върху задължително членство на лекарите и стоматолозите. ІІІ. Прави се и оплакване, че, установявайки задължително членство в съответната съсловна организация, атакуваният закон нарушава и разпоредбите на ал.1 и 3 на чл.48 от Конституцията, които гарантират на гражданите право на труд, както и възможността всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на работа. Конституционният съд не споделя това становище. Атакуваният закон не само че не лишава лекарите и стоматолозите от право на труд и свобода за избор на професия и място на работа, но предпоставя това право и свободи. Всеки членуващ в двата съюза лекар или стоматолог е преди това свободно избрал професията си на лекар или стоматолог, както и мястото, където ще я упражнява. Атакуваният закон с никоя от своите разпоредби не налага на съответното лице да стане лекар или стоматолог, респ. в кое населено място да работи. Никоя разпоредба на закона не лишава лекаря или стоматолога от възможността да упражнява правото си на труд. Само ако лекарят или стоматологът (подобно на адвокат или нотариус) откаже да членува в съюза на лекарите или стоматолозите, той ще изгуби правото да упражнява докато не членува професията си и работното място в болница, но не защото така разпорежда атакуваният закон, а по своя собствена воля, намираща израз в отказа му да членува в съответния съюз. ІV. Според молителите атакуваният закон недопустимо навлиза в материя, присъща на върховните представителни органи на двата съюза, като същевременно с чл.34, ал.1, т.7 въвежда пълна неопределеност относно обстоятелствата, подлежащи на вписване в регистъра на районните колегии, което създавало опасност да бъдат вписани обстоятелства, засягащи правата по чл.32 на Конституцията. 1.Що се отнася до навлизане на закона в материя, която би следвало да бъде предмет на уставите на организациите на лекарите, респ. стоматолозите, това навлизане би могло да бъде окачествено като нежелателно, но то в никакъв случай не е противоконституционно, защото Конституцията с никоя своя разпоредба не разпределя между закона и уставите на уредените от закона организации подлежащата на уредба от тях материя. 2. Що се касае до т.7 на ал.1 на чл.34 от атакувания закон, вярно е, че т.7 е формулирана бланкетно. Достатъчно е обаче тази бланкетна разпоредба да се свърже с чл.32 на атакувания закон, за да се види, че “други обстоятелства” са ред факти, посочени в чл.32, ал.3, които не са изрично посочени в чл.34, ал.1, т. т.1- 6 , а би следвало да фигурират в регистъра (например трудов стаж, данни при лекар-чужденец, съдимост). При систематично тълкуване на чл.32 и чл.34 би могло и следва да се заключи, че “други обстоятелства” са именно изтъкнатите в чл. 32. Така бланкетният текст на т.7 от ал.1 на чл.34 се пояснява и претендираното евентуално накърняване на правата по чл.32 на Конституцията се изключва. V. Не противоречат на Конституцията и параграфи 1, 2 и 9 от преходните и заключителните разпоредби на ЗСОЛС. Неоснователно е да се поддържа, че законът създава привилегии на определени съюзи спрямо други съществуващи или предстоящи да се създадат. От самото естество на публичноправните корпорации следва, че публичноправните функции може да бъдат възложени само на една корпорация (в случая само на един лекарски или стоматологичен съюз), а не на няколко, защото едновременното членуване в няколко съюза е немислимо. Немислимо е и упражняването на същите публичноправни функции спрямо същите лица от няколко публичноправни корпорации, защото това ще доведе до пълно объркване на адресатите на тези функции и с това ще попречи на общественополезните последици от упражняването на тези функции. На кой от няколкото съществуващи съюзи, респ. на кой новосъздаден съюз, тези функции ще бъдат възложени, като същевременно спрямо него ще бъде въведено задължителното членуване на всички лекари, респ. стоматолози, е въпрос от изключителната компетентност на законодателя. По вече изложените съображения, нейното упражняване не противоречи на Конституцията (вж. т.І). По тези съображения и на основание чл.149, ал.1, т.2 от Конституцията Конституционният съд Р Е Ш И: Отхвърля искането на 60 народни представители от ХХХVІІІ Народно събрание за установяване на противоконституционност на чл.1, ал.2, чл.3, ал.1, чл., т.3 и 5, чл.34, ал.1, т.7, чл.38, чл.39, чл.40, чл.41, чл.42, параграфи 1, 2 и 9 от преходните и заключителните разпоредби от Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите (ДВ, бр.83 от 21 юли 1998 г), както и за установяване противоконституционност на целия закон. Особено мнение на съдията Асен Манов С Решение № 29 от 11 ноември 1998 г. по конституционно дело № 28/1998 г. Конституционният съд отхвърли искането на група народни представители за установяване на противоконституционност на текстове от Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите (ЗСОЛС), както и на целия закон. Намирам, че искането е основателно и следваше да се уважи. С оспорения закон се създават съсловни (професионални) организации на лекарите и на стоматолозите (чл.1, ал.2), и се предвижда всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си, да членуват задължително в тях (чл.3, ал.1), като се вписват в предвидените в чл.32 регистри. Лекар или стоматолог, който не е вписан в регистъра, респ. не е станал член на новосъздадените организации – Български лекарски съюз (БЛС) и Съюза на стоматолозите в България (ССБ), не може да упражнява професията си (чл.4), а ако е на работа по трудов договор – подлежи на уволнение (§ 7 от преходните и заключителни je разпоредби). Тези разпоредби са противоконституционни. Съгласно чл.44, ал.1 от Конституцията гражданите се сдружават свободно, т.е. трябва да има свободно и изрично изявена воля за сдружаване, за да може да възникне едно сдружение, организация, съюз и пр. При това въздигнатото с този текст основно конституционно право – правото на сдружаване – има две страни: както правото на един гражданин да се включи в дадено сдружение, организация, съюз и пр., така и правото да не участва в такава организация. В това се състои изрично прогласената в Конституцията свобода на сдружаванията. Доводът в решението на Конституционния съд, че “ЗСОЛС не лежи на плоскостта на чл.44, ал.1 от Конституцията” и че с него “се създавали корпорации на публичното право със задължително членуване в тях на лекари и стоматолози”, не може да бъде сериозно възприет. Извън рамките на чл.44, ал.1 от Конституцията не могат да съществуват никакви сдружения на граждани. Никъде в Конституцията не е предвидена възможността, наред със свободните сдружавания на гражданите, да съществуват и задължителни организации с принудително участие в тях. Още по-малко е допустимо създадени вече свободни организации, каквито са сега съществуващите Български лекарски съюз от 1901 г. и Български зъболекарски съюз от 1905 г., да се заместят с нормативно създадени задължителни организации с принудително членство в тях, както това е предвидено с § 9 от преходните и заключителни je разпоредби на ЗСОЛС. Приетото в този смисъл е пълно отрицание на принципа на свободата на сдружаванията, който е дълбоко залегнал в нашата Конституция. Не са аргумент и посочените решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Не се знае при какви фактически обстоятелства и при каква конституционна и законодателна уредба са приети тези решения, за да ни впечатлят до такава степен, че да възприемем изводите им в решението на нашия Конституционен съд. При това решенията на съда в Страсбург са задължителни само за страните по съответните дела, а не за “всички органи” на страните, подписали Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (както това неправилно е посочено в решението). Неоснователно е прието в решението, че не е нарушен чл.48, ал.1 от Конституцията. Съгласно този текст държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване правото на труд. Вместо това с оспорения закон се поставят пречки пред лекарите и стоматолозите да упражняват професията си, като се изисква за целта предварително да се регистрират като членове на създадените със закона задължителни съсловни организации (БЛС и ССБ), нарушавайки по този начин конституционното им право свободно да решават, дали да участват в тези организации. Обстановката твърде много напомня годините преди влизане в сила на сега действащата Конституция, когато правото на гражданите да работят беше обвързано и зависеше от участието им в различни ОФ-организации, профсъюзи и пр. А такава зависимост понастоящем е конституционно недопустима. Основата идея на ЗСОЛС е да се създадат по нормативен ред професионални организации на лекарите и стоматолозите, като се заобиколи чл.44, ал.1 от Конституцията и се създадат задължително членствено участие в тези организации и санкции при неучастие. Всички текстове на закона са подчинени на тази противоконституционна идея. Поради това намирам, че целият ЗСОЛС би следвало да се обяви за противоконституционен. Особено мнение на съдията Димитър Гочев За мое съжаление не мога да се присъединя към мнозинството от съдиите при решаването на това дело по два от атакуваните текстове – чл.3, ал.1 от Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите (ЗСОЛС) и пар. 7 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон. 1.Относно чл.3, ал.1, с който се създава задължение за всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си, за членуване в Българският лекарски съюз и Съюзът на стоматолозите в България. Тази разпоредба противоречи на принципа на свободата на сдружаване по чл.44, ал.1 от Конституцията. Наистина в посочения конституционен текст не е регламентирано правото да не се членува в дадена организация и сдружение, но нашият Конституционен съд е имал възможност да се произнесе относно широкото съдържание на правото на сдружаване по чл.44, ал.1 от Конституцията в решението си № 10 от 1994 г., в което дава задължително тълкуване на този текст, като подчертава принципа на доброволността на сдружаването. Този принцип на доброволност без съмнение съдържа и правото на всеки да не се асоциира в съществуваща организация или да участва в създаването на такава. Това предполага, че законодателят на това основание няма право да създава със закон задължение за участие в някое дружество, съюз или синдикат. За да се отхвърли искането в мотивите на решението се приема тезата за неприложимост на чл.12 и чл.44 от Конституцията, тъй като в случая се касае до създаване на корпорация на публичното право, каквито корпорации са извън приложното поле на тези два конституционни текста. Законодателят можел да създаде задължение за членуване в такива публично правни корпорации. За да се обоснове тази теза в мотивите на решението не се прави извод от текста на чл.12 и чл.44 от Конституцията, а преди всичко на доводи от практиката на Европейския съд за правата на човека. Аз съм напълно съгласен с възприетия подход на тълкуване на текстовете що се отнася до ползване на доводи и разрешения от практиката на Европейския съд за правата на човека по прилагане и тълкуване ЕКПЧ и конкретно чл.11 от нея, който текст има аналогично съдържание на чл.44 от нашата Конституция. Това е така по две причини – първата, че ЕКПЧ по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията е част от вътрешното ни право и има предимство пред вътрешното ни законодателство (дали и пред Конституцията – това е спорно). Втората причина е, че по силата на чл.46 ЕКПЧ решенията на ЕСПЧ са задължителни, включително относно на дадено тълкуване на текстове на конвенцията. Конституционният съд трябва да прилага и тълкува текстовете на Конституцията по начин, съобразен с практиката на ЕСПЧ, тогава, когато с решение е дадено тълкуване на аналогичен текст на конвенцията. Затова съвсем правилно в решението, след като се цитират решения на ЕСПЧ, се прави разлика в режима на свободата на сдружаване в случаите, когато се касае до сдружение от областта на частното право и корпорации от публичното право, създадени със закон и изпълняващи публичноправни функции. Не мога обаче да се съглася с извода, че чл.12 и чл.44 от Конституцията не са приложими при преценката на конституционосъобразността на закона,, тъй като БЛС и ССБ били именно корпорации на публичното право, създадени със закон и изпълняващи публичноправни функции. На първо място двата съюза не са създадени с атакувания закон. Такава разпоредба няма. Двата съюза, които са конституирани като заинтересувани страни по делото, сами твърдят, а са представили и доказателства по делото, че са регистрирани като сдружения с нестопанска цел по реда на ЗЛС. Че те са именно такива сдружения личи и от техните устави. С разпоредбите на закона те са обявени за “съсловни организации”, без да е прогласено тяхното прикротяване или закриване като сдружения с нестопанска цел или преобразуване. Напротив – в пар. 2 и 3 ПЗР на закона се говори за “съществуващи дружества”. Аз приемам, че със закона се придават публичноправни функции на съществуващи две сдружения с нестопанска цел от категорията именно на сдруженията на частното право и това в никакъв случай не превръща регистрираните с решение на съда по ЗЛС сдружения в създадени със закон корпорации на публичното право, каквито са без съмнение сочените в решението примери (решението Льо Компт Ван Льовен и Де Майер). Първо – дали може със закон да се отмени ефекта на регистрационното решение на съда? Дори и да може – с този закон не е направено. Ако ние като Конституционен съд прилагаме практиката на ЕСПЧ, в случая не можем да не се съобразим с решението на ЕСПЧ по делото Сигурйонсон срещу Исландия (30 юни 1993 г. – сер.А № 264), в който се разглежда случай, при който на сдружение с нестопанска цел със закон му е възложено изпълнението на публичноправни функции. В това решение е прието, че “фактът, че частноправна асоциация изпълнява определени функции, възложени й със закон, няма за последица превръщането й в корпорация на публичното право”. Затова аз намирам, че разпоредбите на чл.12 и чл.44 от Конституцията намират приложение по отношение на режима на членуване в Българския лекарски съюз и Съюза на стоматолозите в България и следователно въвеждането в закона на задължение за членуване в тези две организации противоречи на цитираните разпоредби на Конституцията. 2. Относно пар. 7 от ПЗР на закона, с който се създава нова т.3 от чл.330, ал.2 от КТ. Намирам текста също за противоконституционен. Създава се основание за уволнение без предупреждение на заличените лекари и стоматолози от регистъра на колегията за срок от 3 месеца до 2 години. Намирам, че прекратяването на трудовите отношения по реда на чл.330 КТ в зависимост от една временна наказателна мярка и в нарушение на прогласеното от чл.48 от Конституцията право на труд. Особено мнение на съдията Тодор Тодоров І. По чл. 3, ал. 1 ЗСОЛС 1. Разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗСОЛС, според която “Всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си, членуват в БЛС, съответно в ССБ”, е противоконституционна. Съгласно чл.44, ал.1 от Конституцията “Гражданите могат свободно да се сдружават”. Правото на сдружаване е свободно само доколкото съдържа в себе си правото на избор. Правото на сдружаване по необходимост има и негативен аспект – правото да откажеш членство в сдружение. В закона обаче избор е предоставен само на лекарите и стоматолозите, които не упражняват професията си. Единствено по отношение на тях законът предвижда, че членството е доброволно – чл.3, ал.2 ЗСОЛС. По отношение на тази категория членове двата съсловни съюза разкриват природата си на сдружения по чл.44, ал.1 от Конституцията. Те могат да упражнят правото си на отказ, за разлика от голямата маса от лекари и стоматолози. За последните двата съюза се конституират като корпорации на публичното право – членството е задължително. 2. Следователно двата съюза имат двойствена природа – те са едновременно сдружения на частното право (за непрактикуващите лекари и стоматолози, например за лекарите-депутати, които управляват) и публичноправни корпорации (за практикуващите лекари и стоматолози). От друга страна, двата съсловни съюза са организирани с претенцията за синдикални организации . Съгласно чл.5, т.1 ЗСОЛС те “представляват своите членове и защитават професионалните им права и интереси”. 3. Конституционният подход към уреждането на сдруженията и корпорациите е различен. Българската конституция урежда сдруженията по общ начин – чл.12 и чл.44. Единствената норма, която допуска публичноправна корпорация от типа на професионалната камара, е специална и изрична. Тя е посветена на адвокатурата – чл.134. 4. Конституцията изключва публичноправните корпорации поначало , но ги допуска по изключение. Със съжаление трябва да се отбележи, че при приемането на Конституцията правото на сдружаване е обсъждано само в светлината на втората алинея на чл 44 (стенограма на ВНС от 154 заседание на 17 юни 1991 г., 221.1). Принципът на свободното сдружаване не е обсъждан, не е обсъждано и правото на отказ от сдружаване. 5. Очевидно така създадената уредба създава условия за стълкновение на права и интереси. Лекарите и стоматолозите, които членуват в синдикални организации като КТ “Подкрепа” и КНСБ, задължително трябва да членуват и в БЛС и ССБ. Не е ясно при конфликт на интереси между различните организации как ще се съгласуват задължителното членство в съсловните съюзи с доброволното членство в други синдикални и професионални организации . Няма съмнение, че правото на избор и свободата на сдружаване в този случай са изпразнени от съдържание. Принудителното членство в БЛС и ССБ нарушава основни конституционни права – чл.44, ал.1 и чл.49, ал.1 от Конституцията. 6. При това следва да се има предвид, че за хилядите български лекари и стоматолози задължението за членство в съсловните съюзи възниква при вече налично друго членство или при липса на каквото и да е членство. Позоваването на решението на Европейския съд по правата на човека по делото Le Compte, Van Leuven et De Meyere от 23 юни 1981 г. в становището на БЛС е неотносимо към българската действителност . В цитираното дело се разглежда спор за конкретни права на трима белгийски медици (наложени наказания), които към възникване на спора вече са били членове на белгийската лекарска камара и прилагането на чл.11 ЕКПЧ. Все пак трябва да се имат предвид и някои различия между БЛС и белгийската медицинска камара. В решението на Европейския съд изрично се отбелязва че: - белгийската камара е създадена от законодателя, а не от индивиди; - тя остава интегрирана в структурите на държавата и магистратите, които участват в нейните органи, се назначават от краля; Обратно, БЛС е създаден от индивиди, които свободно са упражнили своята воля като сдружение с идеална цел по ЗЛС. На този избран от парламентарното мнозинство съюз се делегират определени публичноправни функции. Това личи безспорно например от § 2, 3 и 5 на преходните и заключителните разпоредби на закона, в които се възлагат определени правомощия на “съществуващите” структури на БЛС. Освен това органите на съюзите са избират от техните членове; няма назначаеми магистрати. Следователно всяка пълна аналогия между белгийската камара и българските съсловни съюзи е пресилена. Позоваването на решението по делото Le Compte, Van Leuven et De Meyere е самоцелно и некоректно, което ясно личи в светлината на решението по делото Sigurjonsson от 30 юни 1993 г. Съдът е длъжен да прецени първо, доколко делегирането на определени публичноправни функции на съществуващи сдружения ги превръща в публичноправни корпорации (неуредени изрично от Конституцията) и второ, дали ограниченията в свободата на сдружаване и налагането на принудително членство в конкретния случай са “необходими в едно демократично общество”. Смятам, че в българските условия принудителното членство, отказът от което е санкциониран с лишаване от средства за препитание, е ненужно и противоконституционно ограничение. Целите на закона могат да бъдат постигнати и без задължителното членство в двата съюза – вж. т.8, абзац 1. 7. В Република България основната част от лекарите и стоматолозите са били в трудови правоотношения в държавни и общински болници. Те не са членували досега в съсловна организация и са упражнявали свободно правото си на труд и избор на професия и месторабота – чл.48, ал.1 и 3 от Конституцията. Новоприетият закон обвързва упражняването на професията им с членство в съсловните съюзи. Той изменя правното им положение, като създава заплаха за упражняването на основни конституционни права. В този случай всъщност поуката следва да се извлече от практиката на Европейския съд по делото Young, James et Webster – решение от 13 август 1981 г. Безспорно, това дело се отнася до сдружаване в профсъюз, но не бива да забравяме синдикалната природа на съсловните организации – чл.5, т.1 ЗСОЛС. В светлината на конституционното право на труд тези организации задължително следва да се разглеждат като сдружения по смисъла на чл.49 от Конституцията и прилагането на принципа на свободата на сдружаване по чл.44, ал.1 към тях е задължително. Ето и позицията на Европейския съд в Страсбург по въпроса за принудително членство в синдикални организации: “Заплахата за уволнение (поради нечленуване в конкретен профсъюз – б.м. Т. Т.), предполагаща загубата на средства за съществуване, e тежка форма на принуда…По мнение на съда такава форма на принуда засяга самата същност на свободата, гарантирана от чл.11 ЕКПЧ” (свободата на сдружаване – б. м. – Т.Т.). За мен няма никакво съмнение, че принудата за един лекар да стане член на БЛС под заплаха да загуби работата си е грубо нарушение на негови конституционни права, вече придобити и упражнявани в съответствие с Конституцията на Риепублика България.. 8. Що се отнася до аргументите, свързани с необходимостта от контрол и професионална дисциплина , този резултат може да се постигне без да се нарушава Конституцията. В този смисъл относима към делото е сравнителната справка, дадена в писмото на Европейския форум на медицинските асоциации и СЗО, подписано от секретаря на форума Alan Rowe, според която има редица държави, в които “членството в съответните национални медицински асоциации е по желание , лекарите там се подчиняват на законите на тези асоциации по отношение на медицинската етика” (подчертано от мен – Т.Т.). Позволявам си тук да подчертая основното си разбиране, че когато Конституционният съд е изправен пред дилемата дали да защити основни конституционни права , каквито са защитата на свободната воля на индивида (чл.37, ал.1, чл.44, ал.1 и чл.49, ал.1 от Конституцията) и правото на труд (чл.48 от Конституцията), или да запази един организационен по своя характер закон, който урежда устройството и функционирането на определени институции, изборът винаги трябва да бъде в полза на основните права. Законодателят разполага с достатъчно възможности за уреждане на материята без да засяга основните права на гражданите. Това важи както за възможността да се делегират на професионалните камари функции по контрол и дисциплинарна власт без да е необходимо принудително членство в тях, така и за конструиране на системата на здравно осигуряване на търговска основа. Избирателното ползване на примери от чуждата уредба, за да се обоснове запазването на един очевидно неадекватен на българската действителност закон, едва ли може да бъде достатъчно убедително за хилядите български лекари и стоматолози, към които е насочена принудата. 9. По същите причини неотносими към делото са доводите в някои становища по аналогия със Закона за адвокатурата и Закона за нотариусите и нотариалната дейност. Поначало е недопустимо Конституционният съд да обсъжда и се произнася инцидентно по закони, за които не е сезиран. Конституционосъобразността на един закон, в случая на ЗСОЛС, се преценява единствено при съпоставянето му с Конституцията, а не с други закони. Независимо от това урежданите обществени отношения съществено се различават. Адвокатите в България не са в трудовоправни отношения; мнозинството от лекарите и стоматолозите са в трудовоправни отношения. Всички нотариуси са частни; голяма част от лекарите и стоматолозите остават да работят за държавни и общински болници. От друга страна, нежеланието на един адвокат да членува в адвокатска колегия или на един нотариус да членува в камарата не го лишава от възможността да упражнява друга юридическа професия (съдия, прокурор, юрисконсулт, държавен чиновник). За лекарите и стоматолозите отказът за членство в съсловния съюз фактически води до невъзможността да упражнява професията си. 10. Независимо от възможните юридически аргументи в подкрепа на едно или друго становище смятам, че открехването на вратата пред законодателя за създаване на съсловни организации с принудително членство е изключително опасна тенденция за една крехка демокрация. То може да доведе до феодално-съсловно структуриране на обществото, което изключва конституционно установения плурализъм и свободата на сдружаване. ІІ . По чл .34, ал .1, т .7 ЗСОЛС Разпоредбата на чл.34, ал.1, т.7 ЗСОЛС, според която в регистъра се вписват и “други обстоятелства” освен изрично посочените, е противоконституционна. Според мен тази противоконституционност произтича от неопределеността , която се създава. Това дава възможност за вписване на обстоятелства, отнасящи се към личния живот на гражданите и противоречи на чл.32, ал.1 от Конституцията. Наивно е да се смята, че при наличието на тази редакция органите, които извършват вписването, ще се ограничат само с обстоятелствата и фактите, посочени в чл.32, ал.3 ЗСОЛС. Ако волята на законодателя беше такава, вместо да вписва “други обстоятелства”, щеше да препрати към чл.32, ал.3 ЗСОЛС. ІІІ . По § 7, т .1 от п реходните и заключителни те разпоредби С оспорената резпоредба се създава ново основание за уволнение без предизвестие по Кодекса на труда. Това уволнение е свързано със заличаване от регистрите на наказания лекар или стоматолог. Според чл.38, т.3 обаче заличаването винаги е за определен срок – от 3 месеца до 2 години. Уволнението е безсрочно, трудовото правоотношение се прекратява и лицето губи своята работа. Няма задължение за работодателя да го възстанови на работа след изтичането на срока на заличаването. Едва ли е необходимо да се обсъжда пропорционалността на наказанието и да се доказва в каква степен е накърнено правото на труд в този случай. Особено мнение на съдията Александър Арабаджиев Подписал съм с особено мнение Решение № 29 от 11 ноември 1998 г.по к.д. № 28 /1998 г. в частта, в която е отхвърлено искането за установявяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 3, ал.1, чл. 34, ал.1, т.7 и § 2, 3, 5, 7 и 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съсловните организации на лекарите и стоматолозите (ЗСОЛС). Съображенията, поради които не съм в състояние да се присъединя към мнозинството в преценката за конституционосъобразност на тези разпоредби, са следните: 1. Считам на първо място, че именно тези разпоредби определят същността на оспорения (включително и в неговата цялост) закон и неговия реален ефект. (Това, естествено, не се отнася за разпоредбата на чл.34, ал.1, т.7, съображенията за противоконституционност на която са на друга плоскост.) Какво е всъщност действието на закона, е решаващо за оценката на конституционосъобразността му, защото независимо от това, че Конституционният съд упражнява в случая абстрактен контрол за конституционност (чл.149, ал.1, т.1 от Конституцията), съображенията му не могат да бъдат абстрактни. Още по-малко това е допустимо, когато става дума за това да се установи, дали законът не нарушава основни конституционни права. 2. В това отношение ключов - от гледна точка на предмета на оспорения закон - е въпросът за приложимостта на чл.44, ал.1 от Конституцията по отношение на двата съюза, за които става дума в закона. Намирам, че по този именно въпрос даденият в решението на Конституционния съд отговор, според който оспореният закон “не лежи на плоскостта на чл.44, ал.1…”, тъй като е “…закон, с който се създават корпорации на публичното право със задължително членуване в тях на лекари и стоматолози”, не е в пълно съгласие с Конституцията. 3. Конструкцията “корпорация на публичното право” е предвзета, необяснена и неясна от гледна точка на конституционната й обоснованост. Изглежда, че тя, наведена по делото чрез становището на БЛС, е взета от практиката на Европейския съд по правата на човека и специално от решението Le Compte , Van Leuven and De Meyre от 23 юни 1981 г. срещу Белгия, на което това становище изрично се позовава. Възприемането по този начин на такива постановки, без да се държи сметка за конкретния контекст, в който те са изразени, съответно за обществената и правната традиция, за която се отнасят, и механичното им пренасяне в друга (собствена) обстановка, не решава само по себе си въпроса за съгласие с Конституцията, който е поставен пред Конституционния съд. 4. Това, разбира се, по никакъв начин не е внушение, насочено към пренебрегване на високата юриспруденционална стойност на практиката на Европейския съд. Обратно, въпреки не съвсем прецизното позоваване на посоченото решение на този съд, самото позоваване съставлява своеобразен (позитивен) прецедент в юриспруденцията на българския Конституционен съд. Това, което следва да се има предвид обаче, е че в практиката на Европейския съд редица понятия, включително и сдруженията по чл.11, § 1 от Конвенцията, имат автономно значение, което е за нуждите и по смисъла на самата Конвенция. От тази гледна точка е изработена съдебната практика, част от която е и цитираното решение, но във всеки случай следва да се има предвид, че в правните системи на страните членки на Съвета на Европа разграничителната линия между корпоративните организации на частното право и тези на публичното право се прокарва по различен начин. При това понякога последните се ползват от (някои елементи от) свободата на сдружаване. 5. У нас Конституцията не говори пряко за т.нар. “корпорации на публичното право “ (с изключение на чл.134, ал.2, който се отнася до организацията и реда на дейността на адвокатурата, но с редица уговорки по отношение на евентуалната аналогия). От това, че от Конституцията не може да се изисква да ги предвиди изрично, не следва непременно, че ги допуска. Още по-малко следва, че чрез такова “допускане” Конституцията пренебрегва установеното и гарантирано от самата нея (чл.12, ал.1 и чл.44, ал.1) право на сдружаване, същностен елемент на което е доброволността. Впрочем, ако се държи сметка за една характерна особеност на Конституцията от 1991 г., която се изразява в стремеж да се “отблъсне” до крайност от разрешения, характерни за периода, който я предшества, може да се поддържа,че конституционният законодател въобще не е имал предвид възможното съществуване на подобни организации (срв. чл.10, ал.3 от Конституцията от1971 г., според който обществените организации изпълняват и предоставените им с тяхно съгласие държавни функции). Впрочем, освен липсата на определение на понятието “корпорация на публичното право“, които не съставляват сдружения по смисъла на чл.44, ал.1 от Конституцията, както и на строго разграничение на тези образувания от сдруженията, за които чл.44, ал.1 се прилага, няма достатъчно основания, за да се приеме, че организациите, визирани от оспорения закон, попадат в категория, спрямо която тази конституционна разпоредба не действа. 6. На първо място, ако публичноправният характер на БЛС и ССБ произтича от това, че са създадени със закон, може да се постави под съмнение обстоятелството, че въпросните два съюза са създадени именно по силата на оспорения закон. Впрочем, застъпеното тук становище има в основата си именно разбирането, че Законът за съсловните организации на лекарите и стоматолозите не създава непосредствено визираните от него два съюза, а създава задължение за задължително членство (чл.3, ал.1) в съществуващите БЛС и БСС. Указания за такъв извод се съдържат не само в липсата на изрично предписание за създаването им, но и в § 2, 3, 5 и 9 от преходните и заключителните разпоредби. Последните предвиждат пряко участие на заварените съюзи, респ. на техни органи, в преобразуването им (включващо и правоприемство) по начин, който изисква членуване в тях на всички лекари и стоматолози, които упражняват професията си. Това участие не може да се свърже единствено с необходимостта от известно съдействие, още повече че не са ясни основанията (юридически и фактически), на които законът създава задължение за такова съдействие по отношение на сдружения, създадени по реда на ЗЛС. Анализът на механизма, съдържащ се в посочените преходни и заключителни разпоредби, показва, че става дума за институционно инкорпориране на съществуващите сдружения, съчетано със задължението за задължително членство, неизпълнението на което е свързано с изключително неблагоприятната последица, каквато е изгубването на работата. 7. От друга страна, тъй като разграничението между организациите с частноправен характер и организациите с публичноправен характер е много често материално, провеждането на такова разграничение в случая също не води еднозначно до извода, че сме изправени пред сдружения, които изпълняват публичноправни функции и поради това непопадащи в полето на действие на чл.44, ал.1 от Конституцията. Тук неизяснеността на понятието “публичноправни функции” също обуславя двусмислия (и юридически, и чисто езикови) или смесване на различни категории, защото “държавните” функции (на контрол или на осъществяване на дисциплинарна отговорност например), които са определено публичноправни, са очевидно различни от функции в обществен интерес въобще, които също могат да бъдат квалифицирани като “публични”. Една голяма част от “типичните” сдружения по чл.44, ал.1 от Конституцията осъществяват дейност, която безспорно е в обществен интерес (в областта на образованието, културата, екологията, спорта и др.п.). Същевременно правото на свободно сдружаване е изградено върху идеята различни(те) индивиди да могат да се обединят (съберат) “за задоволяване и защита на техните интереси“ (чл.12, ал.1 от Конституцията) чрез формиране на един колективен субект, който да ги представлява. Многообразието от идеи, които се обхващат от понятието “сдружение”, демонстрира условността на разграничението между обсъжданите тук две категории и показва, че те невинаги могат да бъдат противопоставяни една на друга по начин, който безусловно да изключи приложението на чл.44, ал.1 от Конституцията. 8. Това е отразено и в самия ЗСОЛС. Според чл.5, т.1 от закона двата съюза представляват своите членове и защитават техните професионални права и интереси, които са функция на едно типично сдружение (съответно синдикална организация). Това изпразва от съдържание възможността свободно да се създават професионални или синдикални организации и е само по себе си ограничение на правата, признати с чл.44, ал.1 и чл.49, ал.1 от K конституцията Освен това е допуснато и доброволно членство (чл.3, ал.2), а дисциплинарните функции не са свързани с интегриране със системата на държавно управление. 9. При това положение не може да се приеме, че ЗСОЛС създава и урежда организации, по отношение на които чл.44, ал.1 не намира приложение. Задължението за членство в БЛС, съответно в ССБ, установено в чл.3, ал.1 ЗСОЛС, накърнява правото на свободно сдружаване в неговия негативен аспект, поради което тази разпоредба от закона противоречи на чл.44, ал.1 от Конституцията. Противоконституционността на тази разпоредба може да бъде обоснована с оглед и на чл.48, ал.1 от Конституцията предвид на невъзможността лекарите и стоматолозите да упражняват професията си и на заплахата за уволнение, ако откажат членство в съществуващите съсловни организации. Става дума за уволнение от работа, упражняването на която до този момент не е било свързвано с такова условие. Касае се следователно за накърняване (нарушаване) на съществуващи права, което е лишено от каквито и да са конституционни основания. 10. Съществуването на съображения от безспорен обществен интерес или на съображения, които са на плоскостта за целесъобразност (каквато е например необходимостта от единни критерии за добра медицинска практика или на правила за професионална етика, както и на механизми за функционирането на здравното осигуряване) не е основание за накърняване на посочените основни конституционни права. Основанията за ограничаване на тези права обикновено се посочват ограничително в самия конституционен текст (какъвто е случаят например с чл.44, ал.2 и 3 от Конституцията); ограничаването не може да бъде обосновано със съображения от посочената категория. 11. По-горе (т.6) е направено позоваване на § 2, 3, 5 и 9 от преходните и заключителните разпоредби, за да се разкрие същността на действието на закона и за да се обоснове противоконституционността на чл.3, ал.1. Изложеното обуславя и тяхната противоконституционност, тъй като става дума за разпоредби, които отразяват механизма по превръщането на двата съюза в организации с недопустимо от Конституцията задължително членство. 12. Що се отнася до чл.34, ал.1, т.7 ЗСОЛС , в тази част искането е напълно основателно. Събирането и съхраняването на информация за гражданите може да става в предвидените от закона случаи (чл.32, ал.2 от Конституцията), т.е. по отношение на обстоятелства, които са определени от закона по начин, който държи сметка за неприкосновеността на личната (интимната , включително и семейна) сфера. С оглед на чл.32, ал.1 и чл.41, ал.1 от Конституцията не може да се събира и съхранява информация въобще. Разпоредбата на чл.34, ал.1, т.7 ЗСОЛС не отговаря на изискването за определеност на закона и допуска отклонения от конституционната защита на неприкосновеността на личния живот, без да дава възможност да се прецени дали тази намеса е допустима от Конституцията. 13. Разпоредбата на § 7, т.1 от преходните и заключителните разпоредби не е съгласувана с чл.38, т.3 от закона. Съгласно чл.38, т.3 може да бъде налагано наказание (неопределено по природа) заличаване от регистъра на колегията за срок от три месеца до две години, а § 7, т.1 създава ново основание за уволнение по чл.330, ал.2 КТ, което е поначало безсрочно. Въпреки че уволнението по чл.330, ал.2 КТ няма характер на (дисциплинарно) наказание, то в случая придобива такъв характер, защото е пряка последица от друга мярка със същото съдържание, но различна по обем, квалифицирана от закона като “наказание“. (Самият закон е оставил неразрешен въпроса за кои точно нарушения могат да бъдат наложени тези наказания, а е предоставил това на органите на една съсловна организация.) Освен че не е ясно защо към заличаването за определен период се прибавя и освобождаването от работа завинаги, вместо да се предвиди как се постъпва след изтичането на срока на “заличаването” (което би било по-точно квалифицирано като лишаване от правото да се упражнява професията за този период), втората – по същество също санкционна последица - е очевидно несъответстваща на евентуалното нарушение. Всъщност не е предвидено нарушение, за което тя може да бъде наложена, тъй като трябва да се предполага, че наказанията по чл.38 са само тези и се налагат само за нарушенията по чл.37 и, от друга страна, съдържанието й се явява лишаване от правото на труд. Особено мнение на съдията Георги Марков Да вземем един действащ лекар в държавна болница или общинска поликлиника. Работи вече 20 години с перфектен безсрочен трудов договор. Упражняваното ефективно от него право на труд е конституционно защитено и гарантирано. Съгласно Конституцията той може да се сдружи в синдикат или съюз, за да защитава своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване – чл.44, ал.1 и чл.49, ал.1. Въпросният доктор обаче не се възползва от тези свои конституционни права и не желае да се сдружава. Има алергия от членство в комсомол, профсъюз и пр. Благодари на Българския лекарски съюз за възможността да го защитава и представлява, но не желае да членува в него. Основният закон не предвижда възможност свободното сдружаване на гражданите в определени случаи да се ограничава от законодателя. Позовавайки се на прякото действие на Конституцията и своите права, лекарят отказва да постъпи в Българския лекарски съюз. Атакуваният закон обаче го задължава – чл.3, ал.1. Последиците от отказа ще е уволнение без предизвестие - § 7 от преходните и заключителните разпоредби на същия закон (очевадната воля на законодателя е, който не подаде заявление за членство, да напусне работа и професия). Всякакви сравнения с адвокатите, които са организирани в колективи, са неуместни. Първо, защото те дори в тоталитарната държава не бяха считани за работници или служители (и сегашната им уредба в основния закон е в главата за съдебната власт). Второ, адвокатските колективи не са сдружения като БЛС. Трето, по Закона за адвокатурата Конституционният съд може да се произнася с оглед на неговата конституционност само доколкото бъде сезиран, но не и инцидентно. Ето защо разпоредбите на чл.3, ал.1 и § 7 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за съсловните организации на лекари и стоматолози са противоконституционни. Същите драстично нарушават чл.16, чл.44, ал.1 и чл.49, ал.1 от Конституцията. Според тях трудът се гарантира и защитава от закона, сдружаването на гражданите е свободно и те само по собствено желание могат да членуват в синдикални организации и съюзи за защита на своите интереси в областта на труда и социалното осигуряване. Свободата на гражданите да се сдружават е основно тяхно конституционно право. То е неотменимо – чл.57, ал.2 от Конституцията. Тази свобода е универсална – касае се както за политически, така и за професионални, съсловни, духовни, спортни и пр. организации. По нашата Конституция законодателят само може и следва да създава благоприятни условия за сдружаване на гражданите с оглед техния стопански и социален напредък – чл.19, ал.4. Тезата, че законът може да въведе задължително членство, защото БЛС и ССБ са субекти на публичното право, не намира опора в българската Конституция. Тя е и невярна, защото БЛС е 100% сдружение – това се вижда от регистрацията и от устава му, както и от принципите, отразени в чл.5 от закона – да представлява своите членове и защитава професионалните им права. Именно представителните органи на това сдружение, регистрирано по Закона за лицата и семейството, свикват събранията за задължително членство в тях. Подобни измислени правни явления могат да ни върнат чл.1 от старата Конституция