2022 г. е поредната година, в която България остава на дъното на европейската статистика по трансплантации. Докато броят на хората в списъците с чакащи за присаждане на органи, като последен шанс да продължат да живеят расте, държавата в лицето на МЗ и ИАМН не изглежда да полага кой знае какви усилия за да подкрепи този процес. Най – сериозните им действия
обикновено са в деня на донорството, когато всичко на всичко се осветява някоя сграда и се прави бърз пиар. Поредната на година на трансплантационен провал е видима от данните, които предоставя ИАМН. Още по-притеснително е, че за миналата година, от общо 27 трупни донора, 13 са останали нереализирани. Тук е редно да се отбележи, че за предходните години, дори в условия на пандемия, този брой е бил, макар и не съществено, по-нисък. Почти статичен е броят на реализираните донори, като изключим 2020 г., която беше силно белязана от COVID.
Интересно е обаче да разгледаме тези данни по лечебни заведения. По отношение на нереализираните донори, във всяка от годините, първенец е едно и също лечебно заведение – УМБАЛ „Света Марина“ гр. Варна, където само през 2022 г., са нереализирани 8 от общо 13-те пропуснати донора. Макар че страна като България, при принципно нисък брой на донорите и трансплантациите не би трябвало да си позволи да загуби и един донор, все пак такъв процес е възможен и затова и спорадично се появява в някои други ЛЗ.
Силната концентрация в „Св. Марина“, обаче не говори толкова за провал на лечебното заведение, колкото за друг, много по-голям проблем, за който става ясно от останалите данни на ИАМН.От тях се вижда, че големите софийски болници, изобщо не участват в трансплантационния процес. Най – голямата спешна болница у нас – „Пирогов“ е предоставила 1 трупен донор за последните 3 години, нулево е участието на УМБАЛ „Св. Анна“ , УМБСАЛ Царица Йоанна „ИСУЛ“ и УМБАЛ „Александровска“ и почти нулево на ВМА и УМБАЛ „Лозенец“. Собственик на всичките тези болници е държавата, а като изключим ВМА, правото на собственост се упражнява от Министерството на здравеопазването. МЗ е институцията, която трябва да поеме отговорност, да установи проблема и по възможност да го реши. Изгледи за това, обаче няма. И без допълнителни въпроси става ясно, щом базите за трансплантация в най-големите болници у нас на практика не работя, то донорите просто не се идентифицират или пък както е в случая с неизползваните – липса координация. Причините могат да бъдат много, от липса на човешки ресурс, липса на организация, липса на обучен персонал до липса заинтересованост или пък липса на достатъчно финансиране – все въпроси, на които институциите не дават отговори.
Не по-малък проблем е и фактът, че медицинските специалистите, които години наред не търсят и не използват донори, губят умения и следователно трансплантациите ще стават все по-трудно.
Макар, че проблемите са натрупани с години не се предприемат и плахи стъпки към разрешаването му, а замяната на Наредба 29 с Наредба 13, очевидно не доведе до търсения резултат.
Какви са възможните решения
Преди повече от 10 години, Хърватия направи истинско постижение с реформите си по отношение на трансплантациите. Пример, който лесно би могъл да бъде взаимстван. През 2000г. Хърватия изостава много от другите европейски страни с нисък процент на донорство 2,7 донора на милион население. След подобряване на организацията и приемане на програма за трансплантации, през 2011г., процентът достига 33,6 използвани донори на милион население и оглавява световната класация за най-висок процент на използвани трупни донори, бъбречни трансплантации и чернодробни трансплантации
Какво всъщност прави Хърватия
- Започва проактивно търсене на донори, като назначава координатор, отговарящ само за това във всяка голяма болница. Координаторите са допълнително обучени с лицензирани курсове за обучение по трансплантация.
- Създават се и се прилагат стандартизирани протоколи за оптимално управление на донорите, заедно с проактивен подход и ранно идентифициране на всички потенциални донори.
- Прилага се професионалната и състрадателна комуникация със семейството на потенциалния донор. Разговорът се води от лекуващия анестезиолог и координатора. В следствие подобрението в комуникацията, процентът на неизползваните донори, поради отказ на семейството е намалял от 46,5% на 7,1%
- Освен назначените координатори по болници, Хърватия има и национален координатор в тяхното Министерство на здравеопазването. При по-малко то 5 милиона души население има 5 центъра за трансплантация и повече от 20 болници за спешно лечение, които участват в осигуряването на органи, чрез добре организирана и високоефективна мрежа от координатори по трансплантации.
- Въведена е Система за „неучастие“ - правна рамка за донорство на органи от починали. В Министерството на здравеопазването се поддържан регистър на лица отказали приживе да са донори. Ако починалото лице не е регистрирано в регистъра на недонорите, семейството му се информира за възможността за донорство на органи и се проверява дали починалото лице не е възразило срещу донорството пред тях. Решението на семейството винаги се зачита.
- Подобрява се информираността на обществеността, чрез непрекъснато обучение, популяризиране на донорски карти и национални обществени кампании, организирани от Министерството на здравеопазването и неправителствени организации и предоставяне на информация от водещи медицински специалисти и лица получили органи.
Както се вижда, макар и пътят, който България да трябва да извърви не е нито дълъг, нито труден. Необходимо е преди всичко желание, добра организация, подходящо финансиране и здравна просвета
Накрая, успехът на такава програма за трансплантации е икономически изгоден. Разходите, които обществото ще направи за да увеличи няколко пъти броя на трансплантациите от трупни донори, са няколко пъти по-малки от разходите за хемодиализа и поддържащо лечение на хронично болните.
