Вторник, Октомври 04, 2022
Follow Us

Лекарската грешка може да бъде престъпление, но ако не осъществява наказателен състав, тя води до възникване на гражданска отговорност за непозволено увреждане.
В съдебната практика преобладава тази форма на деликтна отговорност, която се изразява в задължение на лечебното заведение, в което е извършено непозволеното увреждане, да плати обезщетение на имуществените и неимуществените вреди на пострадалия пациент, а при неговата смърт – на наследниците му.

Независимо че в законите няма специална правна уредба на гражданската отговорност за вреди, причинени от лекарска грешка, съдебната практика през последните 20 години натрупа богат практически материал и успя да създаде алгоритъма за разкриване на деликтите при диагностиката и лечението.
По начало исковете се предявяват срещу лечебното заведение, в което е извършена лекарската грешка. Правното основане е чл. 49 във връзка с чл. 45 от Закона за задълженията и договорите. Пред съда трябва да се разкрият и докажат фактите от състава на непозволеното увреждане – противоправно деяние, вина, вреди и причинна връзка. Специално при искове по чл. 49 ЗЗД на доказване подлежи още един допълнителен елемент - възлагането на работа на прекия извършител на деянието и причинител на вредите, възникали при или по повод възложената работа.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна и е за чужди действия, което означава, че лечебното заведение отговаря дори да не може да се докаже, кой конкретно медицински специалист е извършил виновното деяние, довело до смъртта или телесната повреда на пациента. Тя е отговорност за чужди действия – за действия или бездействия на изпълнителите на възложената работа, има гаранционно-обезпечителен характер и целта й е бързо и сигурно обезщетение на настъпилите вреди. Макар отговорността да е обективна и вината да не е елемент от нейния фактически състав, тя все пак има значение с оглед изпълнителя на възложената работа, чието поведение е елемент от фактическия състав чл. 45, ал. 1 ЗЗД и за който важи презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Най-важното при тези искове е да се установи, дали изпълнителят на работата е извършил противоправно деяние по време на възложената му от лечебното заведение работа, при или по повод на която е възникнала вредата. След като се установи възложената работа, трябва да се провери, дали е налице противоправно поведение по време на приемането в болница, дали диагностиката е била правилна, дали е осъществяван непрекъснат мониторинг, дали болният правилно е лекуван, дали след операцията е бил контролиран, дали всички манипулации са извършени със съгласието на пациента.
Трябва да се установи и докаже, дали извършените действия са били съобразени с утвърдените от медицинската наука и практика методи и техники, и с медицинските стандарти, приети от Министъра на здравеопазването – чл. 79, ал. 1 от Закона за здравето, както и с основните принципи на медицинската помощ – своевременност, достатъчност и качество – чл. 81, ал. 2 от Закона за здравето. Съдът е длъжен да провери, дали е спазен чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения - дейността на лечебните заведения и на медицинските и другите специалисти да се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество и осигурена защита на пациента. Медицинските стандарти се утвърждават с наредби на Министъра на здравеопазването. Стандартите са критерий за сверяване на медицинската дейност с утвърдените правила и практики в диагностиката и лечението.
Следователно, задачата на съда е да открие какви действия са били извършени, какви действия не са били извършени, но е трябвало да бъдат извършени от медицинските специалисти, дали те съвпадат или се отклоняват от медицинските стандарти и в какво се състои конкретното нарушение. Винаги в такива дела участва вещо лице, което трябва да даде заключение, дали са спазени всички етапи на лечението, дали са спазени медицинските стндарти, дали са спазени сроковете за предприемане на отделните манипулации. Дали не са извършени вредни, опасни, рисковани действия, дали диагнозата е направена навреме или е закъсняла. Крайният извод е дали съвкупността от всички действия и бездействия формира условие, без което не би настъпил вредоносният резултат и дали, ако всички изисквания на медицинската наука и стандарти бяха спазени, нямаше да се стигне до леталния изход. Дали според добрата медицинска практика диагнозата е била правилна и пълна, а лечението – адекватно. Могла ли е смъртта да бъде предотвратена при правилно извършени медицински действия. От това зависи изводът за правомерността или противоправността на поведението на медицинските специалисти.


Тъй като не е възможно в медицинския стандарт да бъдат описани всички действия и липсват конкретни правила за поведение, тъй като не може да бъде описана всяка конкретна стъпка на медика, се приема, че при липса на конкретни правила за поведение, които определят обема и последователността на дължимите действия, съдът може да се обоснове своите изводи с установената медицинска практика, посочена от вещото лице. Вещото лице се позовава на добрите медицински практики и на нарушение на общите правила за поведение съгласно чл. 81, ал. 2 от Закона за здравето.
Поведението на непосредствения изпълнител на медицински грижи е виновно, ако той не може да обори презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Обратно на наказателното право, в деликтното право вината се предполага до доказване на противното. Отговорността се изключва от случайно събитие, а случайното събитие е такова събитие, което е непредвидимо или непредотвратимо. Когато лекарят, който е положил дължимата грижа, е взел предвид всичко и е извършил всички манипулации, но въпреки това леталният изход не е могъл да бъде предотвратен, неговото поведение не е виновно и не е правно укоримо. В този случай не възниква деликтната отговорност на медицинския специалист, а от там – и гражданската отговорност на лечебното заведение по чл. 49 от Закона за задълженията и договорите.
Ако лекарят не е бил длъжен или не е могъл да предвиди и/или предотврати неблагоприятното протичане на болестта, той опровергава презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД и с това изключва гражданската си отговорност. С отпадането на отговорността на лекаря или друг медицински специалист по чл. 45 ЗЗД, отпада и отговорността на лечебното заведение по чл. 49 ЗЗД.
Наблюденията ми в практиката показват следната картина:
Първо, увредените пациенти или техните наследници най-лесно печелят исковете по чл. 49 ЗЗД, защото ответникът е юридическо лице. Дори лечебното заведение да бъде осъдено да плати, не се носи имуществена персонална отговорност от физическите лица, виновно и противоправно причинили непозволеното увреждане на пациента, а обезщетението влиза в разходите на лечебното заведение.
Второ, по-трудно се води процес, когато искът на пострадалия се предявява солидарно срещу лечебното заведение и лекаря, допуснал лекарска грешка. По начало първична е гражданската отговорност на физическото лице по чл. 45 ЗЗД и затова то води истинска битка в гражданския процес. Ако лечебното заведение загуби, защото се установи, че има виновен причинител на смъртта на пациента, то разполага с обратен иск срещу лекаря по чл. 54 ЗЗД. Последният обаче носи ограничена имуществена отговорност, защото се намира в трудово правоотношение с болницата и няма да възстанови цялата сума, платена на наследниците на пациента, освен ако деянието му не е било умишлено или не съставлява престъпление.
Трето, ако лекарската грешка съставлява престъпление, възниква наказателна отговорност, която се реализира в наказателен процес. В него може да се предяви иск за обезщетение срещу лекаря и той да поема лично гражданската си отговорност на основание чл. 45 ЗЗД. 


Проф. д-р Поля Голева



{

}



 

Какво е мнението ви за общинските болници?

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Добавете коментар

Изпратете

Най-новите статии

Log in or Sign up