МЕДИЦИНА

Тeжката съдба на пациентите в терминално състояние

Тeжката съдба на пациентите в терминално състояние

Публикуваме тази история по действителен случай, така както ни беше разказана на нас. Ако вече ви се е случвало, да знаете, че не сте само вие, ако пък не, да знаете какво да не очаквате от държавата и нейните институции.

Съпругът ми беше онкоболен. Живя четири месеца след, като му поставиха диагноза –карцином на белия дроб с разсейки в мозъка, поставена в средата на юли.

Следващите почти 3 месеца се правят диагностични изследвания в различни болници. В началото на октомври е назначена имунотерапия осем и палиативна лъчетерапия на главата.

След втората имунотерапия в края на октомври той става все по-отпаднал и уморен.

След първата лъчетераапия на главата, едва се движи, а няколко дни по-късно е на количка. Лъчетерапевтът препоръча да се намали дексаметазона наполовина. Същият ден се опитах да се свържа с него, за да му кажа, че съпругът ми с всеки изминат ден става по-зле: само се унася, едвам става с помощ, няма апетит. Отговориха ми, че това е телефон на регистратурата, да оставя моят номер и докторът може би щял да ми върне обаждането. Не ме свързаха и на другия ден. Не знаех повече в какви количества да давам лекарствата на мъжа ми.

Звъннах на лекуващия химиотерапевт, който каза обратното - да увеличим дексаметазона, защото вследствие лъчетерапията, отокът от метастазите в мозъка може да се е увеличил, вместо да намалее – за което не бяхме предупредени. Каза ми също, че ако до 2-3 дни съпругът ми не се подобри, да го водя на невролог.

Положението бързо ставаше плачевно: Съпругът ми съвсем се залежа, лактите и краката му отекоха. Успях да осигуря невролог за домашно посещение. Докторът предписа пет вливания с Манитол против мозъчен оток. Тъй като нямало платена от НЗОК такава процедура, ни посъветва да си търсим частна медицинска сестра за вкъщи. Такава не познаваме и не знаехме къде да търсим.

В следващите дни съпругът ми съвсем се влоши, пулса се ускори, а сатурацията падна, започна от време на време да бърка думите и всичко го болеше. Никой лекар не беше предписал болкоуспокояващи.

На следващият ден се свързах отново с лекуващия химиотерапевт за съвет, къде да заведем съпруга ми за да му влеят предписания от невролога манитол. Отговор: със спешна помощ в някоя болница с неврология - където го вземат.

Парамедикът от спешна помощ ни предупреди, че никъде не приемат онкоболни и има опасност да си търсим после частна линейка за връщане обратно вкъщи или към някой хоспис. Закараха ни в една университетска болница, където ни казаха, че няма места в неврологията. Завеждащият на отделението ни обясни, че в никоя болница няма да приемат съпруга ми за поддържаща терапия, че продължително интубиране има само по филмите, а това е България и че не могат с нищо да помогнат, нито да сменят мозъка на мъжа ми. Т.е. да се оправяме сами.

Трябваше да освободим линейката. Отнякъде се появи дежурен лекар, който се беше обадил в един хоспис, където имало свободни места. Попитахме хосписа имат ли медицинско лице, което да направи вливането с манитол на мъжа ми. Отговор: - Да, разбира се!

В хосписа след подписване на договор платихме 400 лв., защото нямахме повече. Цената е 1500 лв. на месец. После директно ни попитаха към коя погребална фирма да се обърнат в случай на смърт и как стои въпросът с кремацията. Само споменах, че съпругът ми е искал да бъде кремиран. Но първо трябва да се консултирам с майка му, когато му дойде времето, защото имат семеен гроб в провинцията. Повече ме интересуваше дали веднага ще му влеят манитол, защото имаха в наличност една банка.

На следващия ден заварихме съпруга ми по гръб, а той така се задушава. Бях ги помолила да го обръщат наляво или надясно. Излъгаха ни, че са му направили вчерашната вливка, но сам си бил махнал абоката. Бяха му облекли пижама с дълъг ръкав и отгоре чужд пуловер така, че да не можем да вдигнем ръкавите. Той беше адекватен. Каза, че нищо не са му вливали и че се държат грубо с него. Попита ни защо е там изобщо. Казахме, че ще дойдем в четвъртък на свиждане и като минат вливките ще си го вземем вкъщи.

На другия ден ми съобщиха, че мъжът ми е починал. Докторът му налял цяла банка 500 мл манитол 15%, постоял и си тръгнал. Така, само няколко часа след доплащане в брой на сумата до 1500 лв./месец, него вече го няма! Управителката на хосписа, която така и не се представи с фамилно си име ни каза, че ако починел вкъщи, съвсем съм щяла да се ошашавя и нямало да знам какво да правя. Казаха ми да отида гробища. Там ми дадоха разрешение за кремация, въпреки че изобщо не се бяхме уточнили и не съм се подписвала за кремация, а никой не ме попита дали не искам аутопсия.

Тази лична история е по действителен случай. Може да се случи на всеки от нас. Целта на публикуването ѝ е да покаже състоянието на медицинската помощ и в частност медицинската грижа към тежко болните хора у нас.

Общо взето, болните сме оставили да се оправят сами. Това се отнася не само за грижата за хората в терминално състояние, но изобщо за медицинската грижа. Недостига на медицински сестри е катастрофален и няма изгледи тази ситуация да се промени скоро. Голяма част от медицинската грижа в болниците е оставена на близките на пациентите. Сестрински услуги по домовете са възможни само срещу заплащане. Законът за лечебните заведения е предвидил разкриването специализирани лечебни заведение за палиативни грижи — хосписи. Нито един хоспис у нас, обаче няма договор с НЗОК, защото според НРД такъв договор може да имат само болници и КОЦ. Дори и в няколкото разкрити такива отделения платеният от НЗОК престой е 25 дни. Ако болният остане жив след този срок, трябва да си плаща за всеки следващ ден. След 6 месеца (ако все още е жив) има право на нов 25 дневен престой, платен от НЗОК. Това е положението. Може да се промени, стига да има разбиране и желание от тези, които пишат правилата.


 

Хареса ли ви тази статия? Ако не искате да пропуснете някоя, абонирайте се за нашия бюлетин.