„Свободата да лекуваш и правото да се лекуваш“
Пореден ден на работа- станала съм рано, оправям се и тръгвам. Знам, че ми предстои тежък ден с много пациенти, нови случаи и много тичане. Пристигам, поздравявам и се преобличам, за да съм готова за новите задачи. Ден като ден. Не очаквам нещо специално, но ето, че човек никога не знае какво ще му поднесе съдбата.
Денят бавно минава, всеки изпълнява възложените му задачи и към късния следобед, след силното прозвъняване на звънеца, влизам в една от болничните стаи, очаквайки да чуя, че поредната банка е изтекла. Вместо това виждам една симпатична възрастна дама, която притеснено поздравява и вместо да се оплаче или да помоли за нещо, свързано с проблема, поради който е при нас, тя просто пита:
-„Как се казва докторът, който току що излезе от стаята?“
Отговарям й. Тя ми се усмихва и само казва:
-„Много се радвам, че е тук. Много внимателен и разбран човек. Понякога добрата дума и да има кой да те изслуша лекуват повече, отколкото лекарствата.“
И ето, в този момент се замислям какво всъщност значи да лекуваш.
Какво означава да станеш лекар?
Пътят на медицината е труден. Много четене, безсънни нощи, изпити и години, прекарани в стрес и търсене на нови знания. 6 години обща медицина, борба за специализация след това, работа докато следваш, контакти с хора и желание да помогнеш, желание да се развиваш. Различни пътища, различни съдби.
Минават годините и вече носиш титлата „лекар“. Но лесно ли е това? Лесно ли е да срещах хиляди хора, да ги изслушваш и да страдаш с тях? Лесно ли е да анализираш симптоми, да преценяваш кое е най- подходящото лечение, терапия и действие в определения случай? Не!
Тази благородна професия ти дава свободата да лекуваш, да спасяваш животи, но с нея идва и отговорността за всяко едно действие. С нея идва отговорността за тези хора, седящи срещу теб, търсещи надежда. И въпреки пречките, въпреки хилядите административни трудности и бумащини, въпреки ниските заплати, липсата на персонал и лошото отношение, истинският „свободен да лекува“ лекар е именно този, който може да
усети пациента си. Този, който може да поднесе любезно информацията. Този, който не само чува, но изслушва и разсъждава. Този, който го е грижа.Ами човекът отсреща?
Седящ, притеснен, търсещ помощ и утеха. Пациентът, който се уповава на годините труд и усилия на лекаря срещу себе си. Пациентът, надяващ се да чуе добра новина, да разбере по- добре състоянието си или това на своя близък. Той има право да знае, има право да се изкаже и да бъде изслушан. Има право да му бъдат обяснени подписите къде и защо ги слага, на какво се съгласява или какво ще стане ако се откаже. Той има право да бъде третиран като равен. Като човек.
Какво е общото между лекарите и пациентите?
Това, че всички те са хора. И именно затова търсят утеха, имат нужда от уважение, от разбиране. Имат нужда от помощ. Всички те имат близки, за които ги е грижа и искат да знаят, че са добре. Искат да знаят, че с тях са се отнесли добре.
Нима работата на лекарите няма да се улесни дори малко ако пациентът е любезен? Ако се отнесе с нужното уважение и подходи с разбиране? Нима денят няма да тръгне една идея по- приятно с мила дума или комплимент?!
Няма ли да сме по- спокойни ако пък лекарят ни обясни по- подробно и разбираемо нашата диагноза? Ако ни предразположи и успокои в момент на притеснение?
„Добрата дума, железни врати отваря“ е казал народът. И именно това трябва да ни обедини като хора, а не да ни разделя. Всички ние имаме нужда от добрина и внимание и вярвам, че точно тази ценност би позволила на настоящите и бъдещите лекари да оценят свободата да лекуват, а на пациентите да търсят здравно внимание без страх и притеснение.
Яна Гугалова -студент втори курс МУ София
