„Свободата да лекуваш и правото да се лекуваш“
За етичните дилеми в ежедневието
5:40.Първата аларма. Протягам се и безцеремонно я спирам.5:50.5:53.5:58..
6:00.Отварям очи. Време е за обичайното. За обичайното, което ме съпътства от два месеца и половина:откакто Хигия и Панация,заедно с Аполон станаха свидетели на моето обещание.
6:50. Качвам се в тролея. Сутрешната доза кофеин е отмила недоспиването от изминалата седмица и ме фокусира в поредния разговор на двама пенсионери:
- Чу ли се вчера с внуците? Какво ти разправят? Растат ли?
- Чакам ги да се върнат от Чикаго лятото,че вече много ми домъчня..
7:23. Влизам в болницата и някой ме хваща за ръката. Любимата ми старша сестра. Толкова пъргава е на 67 години, а на 20 сигурно е била фурия. С бърза крачка тръгваме към спешното, а там вече ме чакат.
7:28. Вече съм се преоблякла и адреналинът циркулира не само из моето тяло, но и в първата игла за деня. Притискам, лигирам и отново. Изчаквам подходящия момент за най-неподходящия въпрос, а сестрата чевръсто
използва останалите минути на блажено спокойствие за ЕКГ и последните изпускания на сфингоманометъра.
- Съветвам Ви да останете в болницата – имате нужда от наблюдение, а раната Ви никак не е малка.
- Трябва ли да плащам? – пита той с отегчен поглед.
За почти трите месеца на работа неудобството да водя тази дискусия сякаш почти вече го нямаше и мислите, които нахлуваха в моята глава след нея, редуцираха броя си с всеки следващ пациент:
- Осигурен ли сте?
Освен ръководства за добра практика и протоколи за спешни състояния бях научила и този побългарен наръчник: „Здравни осигуровки и проблемите,свързани с тях“. След като използвах най-приложимите си знания
по него и този разговор бе увенчан с предсказуем край.
10:50. Три инсулта, едно счупване и три остри вирусни инфекции по-късно съм с любимата сестра на терасата. Разпалена като върха на своята цигара,разказва за своите терзания, а аз практикувам активно слушане и демонстрирамуменията си на пасивен пушач. Тютюнджийската кашлица взима превес и отново решавам да бъда досадна:
- Кога ще ги спреш? Не ти ли омръзна вече?
Въпросът ми остава в пространството – отчетен само с усмивка.
12:03. Време за обяд. По изключение днес е доста интересно - спокойно и по график. Събираме с колегите, а на масата до купчината от трета доза кафе, пак стоят брошури. Четирицифрените суми, изписани с цветовете на чужди знамена, заедно с примамливите социални придобивки, напомнят за последното изложение в търсене на медицински кадри или както някои го наричат „клопка за изтичане на мозъци“. Разговорът поема в ежедневната насока – за трудностите на семейния живот, напасването на три графика и перспективите към надграждане на академичните постижения.
13:30. Осем бели престилки ме следват по болничния коридор в търсене на перфектния пример от темата на днешното упражнение. Ще излъжа, ако кажа, че не се изпълвам със задоволство, когато чуя цялата палитра от
диференциални диагнози и патофизиологични механизми, рецитирана грижливо от бъдещите ми,притеснени от предстоящата сесия, колеги.
Успокоявам се – напомнят ми, че доста ги тормозя, но да завършиш медицина не те прави безсмъртен – да се окичат с титлата „лекуващ лекар“ с подпис в болничния ми картон е съвсем възможно.
15:43. Декурзуси, картони, проверки в системата – основната причина за нуждата да избягвам „Цикложил“ и вечерните дразги със семейството. Макар и рядко да намирам свободно време, наличието на такова избягвам да
използвам за смяна на този, неразделен от мен, аксесоар.
19:06. Времето,което слага равенство между края на работната смяна и посещенията на потърпевшите от „ракиеното време“. Виждам познатите лица за пореден път и се чудя защо все още не сме наименували някой шкаф с
медикаменти на тяхно име. Изкушавам се да посегна към ехографа и срещам неодобрителния, пълен с укор, поглед на парамедика срещу мен и се запътвам към манипулационна.
20:49. Колкото и странно да звучи, по-тежко от това да бия диазепам мускулно е мисълта, какво ме очаква вкъщи. Разработката, която скоро няма да бъде довършена, или грижливото разписване на медицинските термини на немски език. Решавам, че е време за почивка – сипвам си чаша вино, разглеждам новостите в лечението на Алцхаймер и умувам над предложението за трета страна, която да фигурира в договора ми за бъдеща специализация. Прехвърлям случките от днешния ден и е някак по-поносимо,когато утре е денза почивка. Правя вечерната си равносметка и се опитвам да избегна развоя в ума си – „Какви ги свърших за четвърт век? Достатъчно ли направих днес за пациентите си? Трябва вече да помисля и за деца.“
23:17. Синята светлина незабелязано облива лицето ми с последните скролвания в социалните мрежи и полека клепачите ми достигат долния ръб на зениците. Бавно се унасям.
23:31. Събуждам се. Звукът от телефона ми прекъсва началото на първата порция NREM сън:
- Ало, заспа ли? Може ли да дойдеш утре на работа,че от смяната имаме болен?
Стиляна Аврамова е студент по медицина 5-и курс в Медицински университет София. Те е един от петимата студенти удостоени с наградата Александър Дърводелски.
