Свободата да лекуваш и правото да се лекуваш
Да лекуваш е огромна сила. За пет години обучение смятах, че съм запозната със значението на това. Изначално желанието да помагам на хората в нужда, ме предизвика да следвам именно тази тежка специалност.
С наближаване финалния етап на обучението ми, самочувствието базирано на знанията, които получих досега, ме накара да бъда убедена, че знам с какво съм се захванала. Знаех, че ще е трудно, сблъсъка със здравната система на един млад лекар е огромен стрес. За всичко бях помислила, всичко бях предвидила. Очаквах най-лошото, но тайно се надявах за най-доброто. Уви...както винаги, живота ти показва, че дори да си знаеш урока, може да се окажеш изпитан не само върху учебния материал, а върху това, което най-малко очакваш....първата страница- посвещението. Тази, която е тъй пренебрегвана от читателя, а е най-сантиментална за автора. Там е именно човека, който е оставил следа в живота на твореца, вдъхновил го е и го е подкрепил. Смятах, че вече пиша заключението на своя роман по медицина, но се оказа, че не съм написала най-важното, посвещението. Тъй пренебрегвано, за жалост забравено. Мигът, в който осъзнах, че тези хора са посвещението на моята книга, бе и момента, в който разбрах, че ми предстои да напиша нещо ново, вълнуващо, но и коренно различно от това дотук. Захвърлих идеите за бъдещото ми развитие, хванах химикала и написах нова история, същото начало, но различен финал...
Колко светли празници има през месец май. Карат те да погледнеш отвъд кавгите, неразбирателствата, да седнеш с близките на една маса и да си кажете по едно ‘’Наздраве’’. Ала не онова наздраве, което отваря глътката за следващо и по-следващо, а онова искрено и чисто пожелание - да сме здрави и догодина пак да сме така на една маса. По този начин минаха празниците в много домове, но не във всички.
Беше понеделник и си подготвах багажа, време беше да се връщам към учене, колоквиуми и изпити след кратката пауза. Монотонността ме дразнеше, а как щях да копнея за нея следващите дни. Получих съобщение от близка приятелка, с която с времето все по-рядко се чувах. Тя създаде семейство, аз поех по пътя на медицината и пътищата ни се разделиха. Много се зарадвах, но и същевременно разтревижих. Много добре я познавах и макар в началото да не каза нищо конкретно, усетих, че има проблем. На нейната врата бе почукал най- неисканият и неканен гост - болестта. Сестра ѝ, която дълги години е операционна сестра, е на път за животоспасяваща операция в друг град- в моя. Стара неглижирана травма е довела до субдурален хематом. Операцията е неизбежна.
Да успокояваш пациент, който ти е непознат и такъв, който ти е близък, е нещо коренно различно. За първи път бях посредата. От едната страна аз с моите ментори в болницата и осъзнатия рист, който носи всяка една мозъчна операция. От другата бях пак аз, но хванала за ръка майката на момичето, чакайки пред отделението. Вратата на операционната има особена сила. Пред нея минутите ти се струват часове, а часовете дни, минеш ли отвъд нея, един миг. Срещу операционния блок бе детската хирургия. Замислих се какви съдби там чакат своя ред, но нима за тази майка до мен имаше някаква разлика. За нея неврохирургията е детска хирургия, щом най-милото ѝ е там. Затаихме дъх щом излезе хирурга. Дали знаеше, че от следващите му думи зависи живота на едно цяло семейство. Най-голямата емоция, която можеш да изпиташ е да видиш как молитвите на една майка са чути и тя трепери в ръцете ти от радост след чуване на краткото ,,операцията бе успешна’’.
Колко неща бе видяла тази майка, работила цял живот в чужбина, с колко неща се бе сблъскала. ‘’Ах, дете, къде ли не съм била, колко скъпи места съм посетила, разхождам се тук и гледам болницата отстрани, нищо не е пред това болниците в Германия. Порутена сива сграда, но за мен това е най-скъпото място, тук спасиха моето детенце.’’
Винаги съм желала живот в чужбина, по-добра здравна система, апаратура, заплащане. Моят роман бе изпълнен с планове за специализация в Германия, възможност да практикувам без ограничения на най- високо ниво, но свобода ли е да лекуваш всички, но не и най-близките си, да им изпращаш пари вместо да ги хванеш за ръка и да ги заведеш лично в болницата. Дали всъщност това, че ти си там, не би било по- силно от каквото и да е било лекарство. Обичта лекува. Право да се лекува трябва да има всеки, ала не всеки, който има това право се лекува. Човек предпочита да живее с неизвестността относно състоянието си, отколкото сам да поеме товара и да отиде на лекар. За жалост това е тенденция на поколението, чиито близки са далеч. Пациентите не искат да бъдат в тежест и отлагат, докато не стане прекалено късно. Парите, изкарани в чужбина няма как да купят време с най-обичаните ни.
Романът на моя живот още се пише. Не знам какво ще се случи, нито къде ще отида. Нещото, което със сигурност знам обаче е.., че промених един малък щрих. Издателството ще е България.
Синтия Христова - студент 5-ти курс, Тракийски университет
