На 21 януари 2026 година в 15 часа и 36 минути изпратих, чрез Системата за сигурно електронно връчване(ССЕВ) писмо до омбудсмана с предложение да сезира Конституционния съд за обявяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 59, ал. 7а от Закона за здравното осигуряване. Това е текст на закона, с който отново бяха въведени лимити за болниците, в нарушение на Решение №6/11.04.2024 година по КД № 15/2023 на Конституционният
съд, с което лимитите бяха обявени за противоконституционна, защото нарушават конституционни права на пациентите. Самата институция на омбудсман (не при сегашния титуляр) има аналогично по съдържание Становище, което и до сега си стои на Интернет страницата на институцията.
До този момент 1 юни (повече от 4 месеца по-късно) отговор на писмото не е получен.
На 7 май в 12 часа и 15 минути отново, чрез ССЕВ изпратих друго писмо до омбудсмана. С него предлагам да сезира Конституционния съд за въведение с Административно-процесуалния кодекс огромни такси за касационно обжалване и за частни жалби по административни дела. Въпросът е разглеждан в Конституционния съд, но не се е стигнало до решение, което дава възможност за повторно разглеждане, ако съдът бъде сезиран. По този въпрос омбудсмана също е изразил Становище, в което се мотивира, че огромните такси възпрепятства достъпа на гражданите и организациите до правосъдие, поради което са в нарушение на Конституцията. До този момент, близо един месец по-късно, не е получен отговор от омбудсмана.
Описах двете писма, за да е ясно, че и по двата въпроса омбудсмана има позиция и не му е необходимо време да проучва и изготвя такава. Тоест би могъл да отговори на сигналите и на другия де, а не в 14 дневния срок определен му от закона, който така и не спази.
И така, омбудсманът, на когото съгласно чл. 2 от Закона за омбудсмана, е възложено да се застъпва, когато с действие или бездействие се засягат или нарушават правата и свободите на гражданите от държавните и общинските органи и техните администрации, дори не намира за нужно да отговори на подадени до него сигнали за нарушени от Народното събрание права на гражданите.
И не е само закона. Ние даже плащаме на омбудсмана, за да разглеждат сигналите и жалбите ни и то не малко.
Според последния приет държавен бюджет, издръжката на омбудсмана с неговите 47 щатни бройки е близо 5 милиона лева, а заплатата на госпожа омбдудсмана е 90% от тази на Председателя на Народното събрание, който взема месечно над 12 хиляди лева.
От всичко казано, възникват няколко въпроса:
1. Ако за бездействието на администрацията можем да се оплачем на омбудсмана, кому да се оплачем от бездействието на последния?
2. Длъжни ли сме да плащаме заплати и да издържаме администрация, която не си върши работата?
3. Трябва ли ни изобщо омбудсман, който на хартия защитава гражданите от властта, а на практика играе по свирката на властта?