МЕДИЦИНАТА И НЕПИСАНИТЕ ПРАВИЛА – УРОЦИ, КОИТО СТЕ НАУЧИЛИ, КОИТО НЕ СЕ НАМИРАТ В УЧЕБНИЦИТЕ, НО СА ОТ РЕШАВАЩО ЗНАЧЕНИЕ ЗА ТОВА ДА СТАНЕТЕ СЪСТРАДАТЕЛЕН И ЕФЕКТИВЕН ЛЕКАР
,,Добрият лекар лекува болестта, а великият – човекът, който страда от нея“
Уилям Ослър
Със своите дълбока съпричастност и неизбежно вмешателство в основополагащи ценности като здраве, живот, вяра, медицината е забележителна по рода си амалгама от наука и изкуство, от професия и призвание. Тя е една от най-високите в морално отношение реализации на човешките познания и дух. Коя обаче е онази vis vitalis, която показва пътя на студента от скамейката, през трудностите на професията, към отвоюваното с многобройни спасени животи и заслужено с много утешени сълзи признание ,,Добър лекар“?
Ако съм научил нещо за така древното медицинско познание, то е, че езикът на медицината не се ограничава само до старогръцкия, нито само до латинския, че анатомичното познание и пропедевтичният опит не са достатъчни, за да направят от практикуващия медицина добър лекар. Ключът към единението с добродетелите на Хипократовото изкуство е разбирането на човека и неговия живот като най-висока ценност.
Осъзнаването на човешкото съществуване като causa causarum, е фундамент на медицинските грижи. Истинската загриженост към съдбата на човека е това, което превръща страдащия в субект, а не в обект на лечението. Ефективният лекар е способният да проникне отвъд проявленията на болестта, отвъд необходимите диагностични и терапевтични жестове и да съзре също така емоционално-психологическите потребности на човека отсреща. Когато дядо ми постъпи в крайно тежко състояние с онкологична диагноза в болницата, видях колко много значат за страдащия думите ,,Ще се справиш“, ,,Не се предавай“. Няма разработен медикамент, който може да ги замени. И може би точно заради тези думи той все още се бори...
Веднъж усетил тежестта, породена от привилегията да можеш да помогнеш, практикуващият би осмислил отговорността си пред физическите и психическите потребности на индивида. Да бъдеш отговорен, значи да бъдеш готов да отговаряш. Да отговаряш на въпросите, страховете, несигурностите на застаналия пред теб, но и да отговаряш за взетите решения, понякога и за неволно допуснатите грешки. Те са особено болезнени не само заради преживяването им като личен провал, а и защото носят тежко чувство за вина. Лекарят обаче няма време за емоционална рехабилитация, бързо трябва да открие урока, съдържащ се в грешката, да го научи и да продължи напред. И в най-
добрия случай да го предаде и на младите колеги, които идват след него. За радост, срещнах много такива личности.
Още една есенциална характеристика на здравословните междуличностни отношенията в медицината, родена от човеколюбието, е уважението към личността. Латинският корен на думата (respicere – гледам към) насочва към необходимата способност да се види човекът такъв, какъвто е, да се опознае и уважава неговата индивидуалност. Именно тази
фундаментална човешка същност прави неприложим извън много ограничени случаи патерналистичния модел на медицинска практика, при който решението се взима повече или по-малко еднолично от лекаря. Зачитането на правото и на пациента да избира и да носи отговорността за избора си, е превенция срещу диспропорциите в разпределението на отговорността между лекаря и пациента – нещо твърде опасно и за двете страни. Друг аспект на уважението към личността е и правото на човека да бъде зачитано неговото достойнство – право, с което използвани деперсонификации като ,,жлъчката на трето легло“ или ,,апендицитът в шеста стая“ са в ярка контрадикция. За жалост, съм ги чувал неведнъж. Дори подобни изрази да се приемат за защитна реакция срещу твърде болезненото съпреживяване на страданието, те нямат място в съвременната медицина, възприела живота като най-голямо благо.
Не създава ли обаче казаното по-горе явни предпоставки за заличаване границата между личния и професионалния живот на лекаря, за размиване на разделителните линии в комуникацията между пациент и медик и в крайна сметка за възпрепятстване ефективния терапевтичен процес? В процеса на обучението си разбрах, че на всеки лекар са необходими устойчиви семеен и приятелски кръг, които да го подкрепят при трудности и да му вдъхват сили при изпълнението на тази иначе така изтощаваща професия. Осъзнах, че практикуването на медицината е за цял живот, но че не целият живот трябва да е посветен единствено на медицинското изкуство, че ,,ваксина“ срещу емоционалното и физическо изтощение са именно източниците на щастие извън болницата.
Искрено вярвам, че необходимо условие за това един човек да е състрадателен и ефективен лекар, е да се стреми да се превърне в способна да разбира и съпреживява – в полезни за професията граници – емоциите на другите личност. Как да се случи това? То идва преди всичко с убеждението, че оттук минава пътят към ,,върха“. Следват уроците на опита, защото добрият лекар си остава ученик за цял живот. Не спирам да си го повтарям.... И продължавам напред.
