Есе на тема: „Медицината и ненаписаните правила – Уроци, които сте научили, които не се намират в учебниците, но са от решаващо значение за това да станете състрадателен и ефективен лекар.“
„Non sibi, sed omnibus“
Рано сутрин. Булевардът отрано е шумен и забързан. Въздухът е студен и само подготвя за атмосферата в дисекционната зала. Клепачите тежат, а главата е пълна с термини и абзаци с информация. „Защо дори трябваше да започвам това...“. Погледът ми се насочи ненадейно към барелефния образ върху студената университетска фасада, сякаш беше чул мисълта ми. Издълбаните букви отдолу мъчно се четат.
След няколко минути четене, булевардът сякаш затихва и изчезва. Тъга, но и светлина изпълва сърцето ми, а очите ми се изпълват с влага. Така открих, че красотата на медицината се крие в нейните тихи, но велики герои.
В късен, жарък августувски следобед през 1963г., д-р Стефан Черкезов се прибира от командировка в Горна Оряховица. Макар и да има право на служебен автомобил, той отказва, за да може негова колежка да се възползва. Д-р Черкезов решава да хване редовния междуградски транспорт до Велико Търново. Поради доброто си възпитание, той остава на стълбите, за да освободи поне едно място в претъпкания автобус. Горещата и леко изнервяща (навярно) делнична действителност бива прекъсната, когато автобусът се удря в камион, а младият лекар бива изхвърлен в канавката на пътя. Обръщайки се, вижда, че всичко е в пламъци. Цели семейства, деца, стари майки и бащи се оказват приклещени в разяряващ се огнен ад. Лекарят е невредим, а вкъщи го чака съпругата му и 8-месечната му дъщеричка. Първи, втори, трети и така 47 пътници биват извадени от лекаря, докато на място пристигне спешна помощ. Докато младата Лидия чака своя любящ съпруг, докато се радва на плода на тяхната обич, ризата на д-р Черкезов се стапя по кожата му. Косата му гори, а той с ръце я изгасва, докато пак и пак влиза в ада, за да извади страдащите пътници. Линейките пристигат и най-тежко раненият – докторът, помага на колегите си всички пътници да бъдат пренесени. Болката от раните е неописуема, а спешната помощ вече бърза към околните градове. Лекарят сам тръгва към Велико Търново пеша с мисълта колкото се може по-бързо да достигне до болницата, за да помогне на своите пациенти. Слънцето гори в раните му, всяка стъпка е страшна болка за ходилата му. Дъхът не му достига, а в далечината се чуват камбани за службата на празнуващата се Голяма Богородица. Една от линейките достига до доктора и го откарва до околийската болница. Лекарят се противи на своите колеги и иска да помогне на пациентите, но силите му са докрай изцедени. След по-малко от 24 часа, д-р Черкезов издъхва в страшни мъки и пълно съзнание, като последните си думи изрича пред любимата си Лидия на своя смъртен одър:
„Кажи на татко, че парите, които е дал, за да ме изучи, не са били напразни. Аз успях да се покажа като истински лекар...“
В този ярък пример се открива есенцията и най-висшето проявление на най висшето изкуство. Защо д-р Черкезов, едва двадесет и шест годишен, решава да помогне, след като сам е невредим, а вкъщи го очаква семейство? Как се развива такава безгранична обич към човешкото същество и пациента, че дори успяваш да удържиш на пламъци и рани? Чрез своето мъченичество, този велик човек разкрива как един лекар трябва да се отнася към човека. Всеки от нас започва своя път към медицината с мисълта да помага, да е полезен, но много студенти, а дори и аз – тепърва започнал своето образование, много бързо можем да забравим тази велика мисия, когато трудностите ѝ започват да ни затрупват. Паралелно, обаче, медицината носи не само трудности, но и красиви и окриляващи примери и герои. Удивих се от протестите на младите лекари, а те самите – връстници на д-р Черкезов. Борят се и излизат на улицата, за да могат да работят. Всеобща е стигмата към младите хора и студентите, а те протестират, за да могат спокойно да помагат, да извършат своя подвиг. С такава страст, с такова човеколюбие, но и ярост, желаят да дават от себе си! Готови са да дадат младостта си, дните и нощите си, за да са пълноценни в името на едно – пациента. На това ме научи лекарят, влизащ в горящия автобус и неговите наследници, скандиращи ядосани под дъжда – обичта към хуманизма. Както тихо и необезпокояващо стои паметната плоча на д-р Черкезов, така хиляди тихи, но велики герои всеки ден отдавят своето дължимо към хората, които всъщност не им дължат нищо. Лекарят сам взима парченца от себе си, за да запълни празнините на напълно непознатите, но донасящи смисъл на дните му хора – неговите пациенти.
От онзи момент насам, минаването покрай хладната плоча се случва с леко склонена глава. От тогава си обещах, че никога не ще оставя собствения си битовизъм да вземе превес върху собствената ми мисия. Този пример ще пазя и докато дойде момента на моята клетва и влизането ми в достойните редици на човеците титани в легиона на здравето!
