Само написаното не стига.
Писаните правила, без съмнение, са гръбнакът на всяка функционираща система, те очертават ясни граници и тежат със своята неоспоримост. Форматирани като закони, устави или медицински протоколи, те претендират, че регулират всички аспекти на живота. И все пак, в необозримото пространство на човешките взаимоотношения особена сила имат онези другите, ненаписаните правила, чужди на формализма и буквоядството, но съзвучни с морала и хуманността.
В полето на медицината неписаните правила са сякаш най-нужни, а спазването им – определящо за това дали лекарят е ефективен и състрадателен. Тези неписани правила всеки ще научи през собствените си силни преживявания и личен опит, през вдъхновяващия пример на успешното или огорчението на неслучилото се. Всъщност всеки истински влюбен в тази професия сам „донаписва“ своята Хипократова клетва, събирайки тези безценни уроци и превръщайки чрез тях ежедневната работа в мисия.
Трети курс безпощадно запраща бъдещия лекар от достолепния обем на теорията към динамиката и предизвикателството на реалната работа. И без някой някъде да го е формулирал, разбираш бързо един фундаментален принцип – добрият лекар преглежда пациента, но разговаря с човека. Абстрахира се от диагнозата и моментното състояние, от физическата немощ и болничния халат, които понякога отнемат достойнството на пациента, и показва уважение и разбиране. Този разговор изключва арогантността на знаещия, снизхождението към болния и нездравословната фамилиарност.
Този пълноценен разговор с човека е важен също толкова, колкото медикаментите. Той не само окуражава болния и стопля душата му, но и подава онези липсващи парченца от пъзела, които са се изплъзнали на образната диагностика и лабораторните изследвания. От този разговор започва битката.
В битката лекарят няма право на causa perduta. В медицината няма загубена кауза, за лекаря винаги има смисъл. Отвъд статистиката с процентите преживяемост, въпреки обективните факти на науката, независимо от законите на природата, той се бори. Всяко удължаване е
победа, всеки нов ден – възможност. Медицината се развива с часове, скоростта на процесите е забележителна. Това, което днес е невъзможно, утре ще е. Смисъл има.
„Четете, четете, четете!“ – повтарят ожесточено като мантра лекари и преподаватели. В медицината образователният процес не свършва. Да четем, обаче какво? Само написаното не стига. Ненаписаните истини трябва да открием и тях да прочетем със сърцето си.
Да прочетем очите на болния, в които се е утаила тревогата, трепка надеждата или е грейнало доверие към нас.
Да прочетем ръцете му – треперещи или пък свити в юмруци от безсилие, безжизнено отпуснати или вкопчени в нашата бяла престилка. И по устните трябва да прочетем – плахата усмивка или зова за помощ, замръзнал там от страх и срам.
И мълчанието трябва да прочетем – онова тежкото, дето се реже с нож в очакване на нашата присъда. Или другото, прекрасното, събрало в себе си онази изумителна благодарност, за която думи няма.
Ненаписаното трябва да прочетем, неизреченото – да чуем. И да, лекарят не е чудотворец, но трябва да вярва в чудеса.
