„Медицината и неписаните правила – уроци, които сте научили, които не се намират в учебниците, но са от решаващо значение за това да станете състрадателен и ефективен лекар.“
Медицината, в моите очи, е наука, изграждаща се върху правилата. Без тях тя не би била ефективна и полезна за обществото, защото всеки един процес в човешкия организъм „лежи“ върху тях. Но освен теоретичните правила, съществуват и множество неписани такива, без които медицината не би постигнала същите висоти, каквито сега. Те се свеждат до чисто човешката страна на медицината, коренят се в комуникацията и състраданието, които правят работата на лекаря благородна, в най-чистия смисъл на тази дума.
Бъдещите лекари преминават през сериозна метаморфоза за шестте си години медицинско образование. Всеки започва обучението си с идеи за блясъка на тази професия, с надежда за успехи и по-светло бъдеще и за свят с по-малко нещастни и тежко болни пациенти и повече революционни открития в тази нова за него сфера от живота. Когато аз започвах този етап от живота си не разбирах защо обучението е толкова дълго. Няма ли как тези дисциплини да се усвоят за по-кратък период? Сега вече, като стажант-лекар, в последната година от своето обучение, разбирам защо това е така, и причината се корени точно в тези т.нар. неписани правила, които не могат да се осмислят за по кратък период. Те не са упоменати в нито един учебник, разработка или дисертация, няма как да ни бъдат преподавани на лекция, усвояват се единствено и само чрез опита и пациентите, с които се срещаме. През първите две предклинични години ние поглъщаме огромни количества теория, които ни дават самочувствието, че сме способни да бъдем лекари в бъдеще, че сме достойни да поемем тази отговорност и честта да сложим „д-р“ пред името си. Но аз разбрах, че лекар е този, който може да помогне на пациента не само на база академичните и практичните си знания, но и чрез най-ценните, по мое мнение, за лекуващия качества, които той може да придобие –
състрадателност, емпатия, отдаденост, и с идеята, че пациента е не просто един от многото клинични случаи, а също и човешко същество, с чувства и разбирания, със семейство и мечти. Винаги съм се възхищавала на науката и множеството медицински казуси, които изучавам всеки ден - било то казуистики или нещо по-тривиално, но всеки път, когато се срещна с пациента, си мисля:
„Как ли се чувства той сега?“. Защото ние също сме хора и един ден ще бъдем пациенти, които със сигурност биха желали да бъдат лекувани холистично, а не да бъдат просто поредните по веригата. Не трябва да забравяме, че един лекар може да бъде „великан“ в своята специалност, но в очите на пациента понякога и просто няколко разведряващи слова и малко състрадание могат да свършат чудеса и често той помни точно тях, а не медикаментите или манипулациите,
които са го спасили.
Има много основополагащи мъдрости за лекарската професия, които съм имала щастието да науча от мои преподаватели и после да доизградя в съзнанието си чрез своите впечатления и мисли. Освен, че ние трябва да се учим всеки ден, да не се противим на новостите, да признаваме и да се поучаваме от грешките си, съм установила, че е много важно да изкореним една специфична личностова черта при срещата с болния – егото. Очевидно е, че то е важно за изграждането на собственото ни Аз и за утвърждаването ни пред обществото, но когато застанем пред пациента, който често е в един от най-уязвимите си моменти от живота, нерядко агресивен и притеснен, ние не трябва да забравяме, че егото е важно, но съпричастността стои по-високо по стълбицата. За да можем да получим нужната ни информация и да сме ефективни лекари ние не трябва да забравяме, че пациента никога не е наш враг и за да помогнем трябва просто да достигнем до момент на емоционално равенство. Много хора смятат, че величието на лекаря се корени в неговото превъзходство над пациента, но според мен то се корени в способността му да влезе в „неговите обувки“ и да му създаде чувство за сигурност, а не за надмощие.
Като стажант-лекар аз имам много представи за живота – както в първи курс, само че от по-различно естество. Мечтите за един по-добър свят, с по-щастливи и здрави пациенти, още съществуват в моето съзнание, но след тези шест години вече знам, че за да бъде нашето поколение медици по-ефективно, и да се доближи до сбъдването на тези мечти, освен цялата материя в университета трябва да сме усвоили перфектно едно много важно качество, без което това няма как да се случи – емпатия. Ние, като „прохождащи“ в тази професия, не трябва да забравяме, че пациента е не просто диагноза, а човек, че ефективният лекар е този, който се учи всеки ден и намира мъдрости и новости не само в учебниците, но и в пациентите и техните истории, и че един лекуващ, незагърбил егоцентричността си, не се бори с болестта, а със самия себе си. И най-важното, всеки ден трябва да си спомняме, че с поемането по този път ние сме приели своя доживотен дълг – да помагаме на човечеството.
