Колко ще трябва да платя, ако реша да си тръгна от болницата - този въпрос си е задавал всеки попаднал в подобна ситуацията. Правото на пациента да прекрати лечението, да го откаже или сам да избере лечебното заведение, в което да се лекува е заложено в чл. 90 на Закона за здравето:
„Пациентът, съответно негов родител, настойник или попечител, може да откаже по всяко време предложената медицинска помощ или продължаването на започнатата медицинска дейност.“
Практиката, обаче показва, че за да упражни това си право, той трябва да заплати определена сума, което фактически възпрепятства упражняването му.
Многото страни на проблема
Министерство на здравеопазването
Този въпрос се урежда от Наредба 49 на МЗ от 18.10.2010 г., където е и образец на бланката на документ, който пациента трябва да попълни преди да напусне лечебното заведение по собствено желание. От нея става ясно, че той задължително трябва да е информиран от лекар за последиците върху здравето му от това негово решение. До 2013 г. е съществувал текст със следното съдържание:
„….Наясно съм, че следва да заплатя всички извършени медицински действия/процедури/изследвания и други в случай, че с напускането си създавам пречка за заплащане от страна на Националната здравноосигурителна каса, Министерството на здравеопазването и други финансиращи институции на осъществената ми до момента от болницата медицинска помощ….“.
Този текст обаче е обявен за нищожен от Върховният административен съд, с мотива, че уреждането на такива въпроси е извън законовата делегация. В мотивите на съда се сочи още, че съгласно Закона за здравето, пациентът има право да откаже лечение и да напусне лечебното заведение по всяко време, без да дължи обяснение за причините.
В същата на Наредба е записано, че дейностите, свързани с изписване на пациент се уреждат с Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на лечебното заведение. Правилникът обаче вменява задължение на пациента, което не произтича от закона и той от своя страна губи правото си на избор къде да получи медицинска помощ, както и да избере до кога и дали да я получава, тъй като за упражняване на това право се поставя изискване за заплащане.
Не по-малък нормативен пропуск е, че липсва ясно тълкуване на това какво е самоволно напускане. Би следвало да се прави разлика, дали пациентът е преценил да прекъсне лечението по обективни причини, например не му влияе добре ( както се случва при лъчелечението), попълнил е документи, обсъдил го е с лекуващия лекар и е напуснал, дали просто своеволно си е събрал багажа и си е тръгнал или се е спасявал от нещо, за съжаление такова разграничаване отсъства. Необходимо е текстът на Наредбата да се прецизира и да допусне напускане на лечебното заведение от страна на пациента без разрешение на лекаря и без да ограничава и да поставя под условие правото му определено от Закон - да откаже лечение по всяко време.
Лечебните заведения
При преждевременен отказ от лечение се наблюдава и друга, по-неприятна практика. От пациентите се изисква не само да заплатят извършените по лечението им разходи, а цената на цялата Клинична пътека без значение от пролежаните дни и извършените до момента процедури.
{module title="Подобни статии"}
Този „ход“ също търси основание Вътрешните правилници на някои болниците. Задължението на пациента да го спазва е разписано в и чл. 86 ал. 4 от Закона за здравето:
„ Правата на пациента се упражняват при спазване на правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на лечебното заведение.“, Това обаче не означава, че с Правилника може да се дават и отнемат права на пациента дадени му със закон или подзаконов нормативен акт, макар че на практика се случва точно това.
Ето и някои от правилата разписани във правилниците за вътрешна организация на лечебните заведения.:
С посочените примери съвсем не се изчерпва творчеството в така наречените правилници - някои от тях изискват заплащане на цялата клинична пътека, други изобщо забраняват болницата да се напуска без да уточнят в какво се изразява „персоналната отговорност“, трети не посочват нищо, но го прилагат и разбира се има и такива, които се придържат към посочените в Наредба 49 отговорности. И тъй като творчеството очевидно е свободно, следва да се постави въпросът кой и въз основа на какво го контролира?
НЗОК
Болничният престой на здравноосигуреното лице, се заплаща от Националната здравноосигурителна каса по цена на Клиничната пътека, предварително определена в Националния рамков договор. За да заплати сумата за лечение, НЗОК има определени условия, едно от които е пътеката да е завършена. Това означава да е спазен минималният болничен престой(брой дни) и да са изпълнени всички основни дейности по нея. Ако пациентът напусне болницата по собствено желание, преди да са изпълнени двете условия, НЗОК няма да заплати проведеното частично лечение на болницата. Всичко това е точно разписано в Националния рамков договор:
Чл. 354. (1) При КП, АПр и КПр, която не е завършена, индикациите за хоспитализация, ДЛА и/или критериите за дехоспитализация не са спазени, дейността не се заплаща, както и вложените медицински изделия и приложените лекарствени продукти, чиято стойност не се включва в цената на КП, КПр и АПр.
(4) Изключения от ал. 1 се допускат и в случаите на самоволно напускане на пациента от клиниката/отделението, в които не е спазен минималният болничен престой, но са извършени всички основни диагностични и терапевтични/оперативни процедури съгласно ДЛА на КП, АПр и КПр.
Фактът, че здравноосигуреният пациент е здравноосигурен независимо колко дни прекарва в болницата, остава да виси във въздуха и би следвало НЗОК да има алгоритъм за заплащане за случаи извън рамката на клиничната пътека. Не е все едно и каква е причината за намаления престой. Трябва ли пациентът да заплаща, ако не е доволен от лечението, отношението или състоянието му се влошава, например след поява на вътреболнична инфекция или друг тип усложнение възникнало по време на престоя? Има много от Клиничните пътеки с необосновано висок брой дни минимален престой и това също може да бъде причина за напускане. Кой би разрешил спор за правилността на проведените диагностични и лечебни дейности и срока на престоя?
И не на последно място - Къде изобщо е осигурителя НЗОК в този случай.
Пациентът дори не може да се премести безплатно в друга болница, освен в случаите когато лекуващият лекар е преценил, че е необходимо. Самостоятелно решение за преместване се приравнява към самоволно прекратяване на лечението и той отново трябва да заплати за да си тръгне.
Обобщено
Заплащането при напускане на болница не е регламентирано. Нито в НРД, нито в закон или подзаконов нормативен акт.
Безспорно е, че ако пациентът ползва медицинска помощ и ако тя не се заплати от НЗОК, защото по негова вина не са изпълнени договорени условия (неспазен минимален престой) то той ще се обогати неоснователно за сметка на болницата.
Обратно, ако пациентът заплати стойността на цялата КП, въпреки, че се е възползвал само частично, то тогава болницата ще се обогати неоснователно.
В общи линии и лечебните заведения и пациентите се намират в една и съща нормативна дупка, в следствие на която упражняването на законовите права на едните, води до финансови загуби за другите и обратното. Но докато правото на болниците да възстановят разходите, които са направени е закърпено към правилник, правата на пациента, в този случай почти не съществуват.
Ако приемем, че пациентът дължи заплащане за извършените медицински дейности до момента на напускане, то каква е сумата, след като нито една дейност предмет на заплащане от НРД не е остойностена?
Болницата има право да формира цени, но само ако пациентите са приети като частни пациенти и заплащат сами лечението си. В случаите на преждевременно изписване, обаче те са приети като здравноосигурени и изписани като частни.
НЗОК заплаща извършените дейности с намален престой, на своя договорен партньор, но само в някои хипотези – ако са изпълнени всички дейности.
При липсата на регламент, потърпевши в повечето случаи са пациентите, но ситуацията е неудобна и за болниците. Регламентирането на тези отношения може да спести време нерви и ненужни съдебни спорове.
Самото обвързване на правата на пациентите, определени от Закона за здравето, с вътрешните правилници на болниците не е чак толкова голям проблем, колкото фактът, че е допуснато да бъдат създадени и да съществуват с години правилници, които противоречат на Закона и нарушават правата на пациентите. Вероятно текстовете в много от тях, са останали от времето на създаване на Наредбата и не са актуализирани след решението на ВАС. Този институционален пропуск обаче не бива да продължава да остава за сметка на пациента и неговите права.
За всичко това трябва да се погрижат институциите, защото здравноосигурения пациент е здравноосигурен и през първия и през петия ден от престоя си в болница и след като никой не може да му гарантира 100% достъп до качествена и модерна медицинска помощ никой не би трябвало и да го изнудва да остава на лечение където и да е, както и да приема лечението, условията и отношението каквито и да са те.
{module title="Subscribe"}{module title="Анкета"}
