ПРАВО

Честваме 30 години от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека

Честваме 30 години от ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека

На 25. 10. 2022 г. се навършиха 30 години от членството на България в Съвета на Европа и ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).
Решенията на съда в Страсбург са задействали множество реформи в България.

Една от тях е въвеждането на вътрешен механизъм за обезщетяване на българите, които са станали жертва на бавно правосъдие. Има редица реформи, насочени към подобряване на условията в местата за лишаване от свобода и справянето с пренаселеността в тях.
Но освен в сферата на наказателното право Европейската конвенция за правата на човека оказа въздействие и върху развитието на медицинското право. Специално бих искала да изтъкна връзката на Конвенцията с правното положение на лицата, страдащи от различни видове психически заболявания, които подлежат на задължително лечение. Връзката се изразява в това, че Конвенцията защитава свободата на човека, а един от способите за нейното ограничаване е принудителното настаняване на душевно болни в лечебни заведения.
Първоначално правният режим на ограничаване правата на лицата с психически заболявания беше уреден в Закона на народното здраве, който използваше термина „принудително лечение“, основателно критикуван в нашата литература. Под влияние на правилата и принципите за зачитане на правата и свободите на човека, от 2005 г. влезе в сила нова правна уредба, която значително усъвършенствува положението на разглежданата категория лица.


{module title="Подобни статии"}


Макар на задължително лечение да подлежат не само лицата с психични заболявания, но и други групи лица като носителите на заразни болести, болни от СПИН, венерически и други болести, изрично описани в закона, българското законодателство трябваше да се съобрази в Закона за здравето, който влезе в сила след като България ратифицира Европейската конвенция, като възприе регламентираното в чл. 5 на Конвенцията право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в изрично и изчерпателно изброените в тази разпоредба случаи и по реда, предвиден от закон. Следователно, само закон може да предвиди при какви условия и по какъв ред едно лице може да бъде лишено ото свобода и да бъде настанено принудително в определено заведение. С други думи, не само материалните предпоставки, но и процедурата следва да бъдат законоопределени, а да не се извършват по ред, установен в подзаконов акт на Министерския съвет, на Министерството на вътрешните работи или на друг държавен орган.
Лишаването от свобода е допустимо и по отношение на душевноболни лица, алкохолици, наркомани и скитници, съгласно същата разпоредба, буква „е“ на чл. 5 от Конвенцията.
В духа на Конвенцията чл. 155 от Закона за здравето предписва задължително настаняване и лечение на лица, които поради заболяването си могат да извършат престъпление, което представлява опасност за близките им, за околните, за обществото или сериозно застрашава здравето им. Българската правна уредба разширява и доуточнява съдържанието на чл. 5, б. Е от Европейската конвенция и в известен смисъл ограничава лицата, които подлежат на задължително настаняване в психиатрично заведение, като Законът за здравето стеснява субективните граници на задължителното настаняване и лечение, установявайки повече условия за прилагане на тази административна мярка и както може да се види, не е достатъчно, лицето да е душевноболно, но то трябва кумулативно да създава опасност както за себе си, така и за всички останали лица. Характерът на психическата болест и етапът на нейното задълбочаване трябва да са от такова естество, че да индицират сериозна, обоснована опасност за живота и здравето както на болния, така и на лицата от неговото обкръжение. Тук бихме могли да отбележим, че нашият закон създава по-голяма защита и за лицата с психически заболявания и за обществото в сравнение с Европейската конвенция. Законът за здравето в чл. 155 закрепва принципа за законоустановеност на заболяванията, за които е предвидено задължително настаняване и лечение, като добавя още едно условие - страдащото от психическо заболяване лице да създава непосредствена опасност от извършване на престъпление опасно за близки, околни, за обществото или застрашaва сериозно здравето им.
На следващо място от голямо значение за правата и свободите на човека е обезпечаване на съдебен контрол върху действията и актовете, съставляващи ограничаване на свободата му под предлог, че страда от психическо заболяване, създаващо опасност от извършване на престъпления. Съгласно принципите на Европейската конвенция по отношение на душевно болните лица задължителното настаняване и лечение може да се наложи само с решение на съдия – чл. 156. ал. 1 от Закона за здравето.
Тук ние не може да поставим знак на равенство в характера на процедурата за лишаване от свобода при извършване на престъпление и лишаване от свобода на лица с психични заболявания, за които са налице материалните условия за задължително настаняване и лечение. Освен че цялото производство протича само пред съдия, в присъствието на прокурор, законът предвижда особени правила на процедурата за вземане на решение. Съдът изпраща преписи от искането за задължително настаняване и лечение на лицето, чието настаняване ще се разглежда; то може в 7-дневен срок да направи възражение и да посочи доказателства. Съдът разглежда делото в открито заседание в 14-дневен срок от постъпване на искането. Преписите се връчват в съдебно заседание, а ръководителят на лечебното заведение осигурява явяването на лицето. Задължително е участието на психиатър, защитник и прокурор. Лицето, чието настаняване се иска, трябва да бъде разпитано лично, а ако възникне необходимост, се довежда принудително. Съдът трябва лично да го разпита и да придобие непосредствено впечатление от него. Връзката между съдията и лицето трябва да бъде непосредствена. При невъзможност от пряко присъствие в съдебната зала, се прибягва до видеоконферентна връзка, дистанционна връзка, при която участниците в процеса и решаващият орган могат да се виждат и чуват. Задължително се извършва съдебно –психиатрична експертиза. Решението на съда за задължително настаняване подлежи на обжалване пред окръжния съд, като обжалването спира изпълнението на решението, освен ако първата или въззивната инстанция постановят друго. Решението на окръжния съд е окончателно и не подлежи на обжалване. Но на всеки три месеца, въз основа на представената от лечебното заведение съдебно-психиатрична експертиза, районният съд служебно, т.е. без да бъде сезиран, се произнася по въпроса за прекратяване на лечението или за неговото продължаване като отново се спазва цялата процедура, при която лицето е било настанено в лечебното заведение. Едно от най-големите постижения на законодателя в тази сфера е правото на лицето да поиска от съда при отпадане на предпоставките за задължително настаняване и лечение те да бъдат прекратени преди изтичане на определения срок.
Важна правна гаранция за защита на законността в тази деликатна съдебна сфера е прилагането на правилата на Наказателнопроцесуалния кодекс по въпроси, за които няма специални разпоредби в Закона за здравето.
В заключение, в нашата страна се спазват правилата на Европейската конвенция за правата на човека, към която се присъединихме преди 30 години и специално в областта на задължителното настаняване и лечение на лица с психични заболявания, поне на хартия, у нас е създадена правна процедура, препълнена с норми, защищаващи интересите на подлежащите на ограничаване на свободата лица поради душевно заболяване. Без присъединяването към Конвенцията обаче редица изисквания на цивилизования свят за засилен съдебен контрол върху задължителното настаняване в лечебни заведения можеха да останат извън обхвата на защитата на едни от най-уязвимите групи от населението.

Проф. д-р Поля Голева


{module title="Абонамент"}


{module title="Анкета"}

Подобни статии