С писмо от 10 декември 2024 година, Председателят на Конституционният съд Павлина Панова поиска официално становището на Центъра за защита на правата в здравеопазването по Конституционно дело № 32 от 2024 година.
Делото е образувано на 06.11.2024 г. по искане на тричленен състав на Трето отделение на Върховния административен съд, Първа колегия, за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 55, ал. 2, т. 36 и 3в от Закона за здравното осигуряване (обн. ДВ., бр. 70 от 1998 г., посл. доп. ДВ., бр. 85 от 2024 г.; 330).
Оспорената разпоредба на чл. 55, ал. 2, т. 36 330 изисква в съдържанието на националния рамков договор за медицинските дейности да бъдат включени договорени изисквания относно основните трудови възнаграждения на медицинските специалисти, работещи в лечебни заведения за болнична помощ в изпълнение на договори с Националната здравноосигуритгелна каса (НЗОК), които са не по-малко благоприятни от предвидените в колективен трудов договор в отрасъл „Здравеопазване“. Разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 3 в 330 въвежда изискване националният рамков договор за медицинските дейности да съдържа методика за финансиране на медицински персонал в: лечебни заведения, които извършват медицински дейности в населени места в труднодостъпни и/или отдалечени райони или единствени единствени изпълняват съответната дейност на територията на общината, с изключение на лечебните заведения по чл. 106а, ал. 56 от закона; и в лечебните заведения по чл. 45, ал. 2а 330 (приоритетни многопрофилни лечебни заведения за болнична помощ, които осигуряват достъп до дейности от пакета, гарантиран от бюджета на НЗОК).
Сезиращият съд излага в искането си, че разглежданото от него административно дело No10774/2023 г. е образувано по жалба на „Национално сдружение на частните болници“ срещу разпоредби от Националния рамков договор NoРД-НС-01-2 от 01.09.2023 г. за медицинските дейности между НЗОК и Българския лекарски съюз за 2023-2025 г. (НРД 2023-2025 г.), като при решаване на делото е длъжен да извърши преценка за това дали оспорените разпоредби отговарят на материалноправните изисквания на закона. Тази преценка включва проверка за съответствието на оспорените пред него разпоредби от НРД 2023-2025 г. със 330 и конкретно с оспорените в настоящото производство разпоредби на чл. 55, ал. 2, т. 36 и 3в, „предвид обстоятелството, че оспорените чл. 374, ал. 1, т. 6, чл. 392, чл. 397 и чл. 398 от НРД за МД 2023-2025 г. са издадени по законовата делегация на чл. 55, ал. 2, т. 36 и т. 3в“. Вносителят твърди, че разпоредбите на чл. 55, ал. 2, т. 3б и 3в 330 противоречат на разпоредбите на чл. 4, ал. 1, чл. 19, ал. 1 и 3 и чл. 52, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България.
Според него „изискването за определяне на размера на основните трудови възнаграждения на медицинските специалисти и съотношението между тях в съдържанието на националните рамкови договори, финансирани от НЗОК, и финансирането също от нейния бюджет на лечебни заведения, определени с методика като част от съдържанието им“, нарушават принципа на свободна стопанска инициатива и принципа на правовата държава, защото законодателят не е въвел „ясни критерии за предоставяне на паричните средства". Поддържа, че „недопустимо е с подзаконов нормативен акт да се определят критерии за приоритетни многопрофилни болници, за чиито медицински персонал законодателят е регламентирал финансиране от бюджета на НЗОК", защото по този начин се накърнява равнопоставеността при осъществяване на стопанската дейност на болничните заведения като ,,конкурентни предприятия". Сезиращият съд заявява също, че съгласно Основният закон здравеопазването се финансира от държавния бюджет, работодателите, лични и колективни осигурителни вноски и други източници, съгласно условия и ред, установени със закон (чл. 52, ал. 2 от Конституцията). Според него „Конституцията на Република България предвижда специална защита на здравето на човека, като най-важна обществена ценност, т.е. на ценност с приоритетно значение и от надделяващ обществен интерес“. Посочва, че законът „гарантира свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител“, като „правото на избор е валидно за цялата територия на страната и не може да бъде ограничавано по географски и/или административни основания" (чл. 4, ал. 1 и 2 ЗЗО). Поддържа, че разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 3в 330, определяща лечебните заведения, които могат да получат финансиране за възнагражденията на медицинския персонал, нарушава тези принципи, тъй като въвежда неясни критерии за допълнително финансиране на лечебни заведения (намиращи се в „труднодостъпни“ и/или „отдалечени" райони или които са единствени изпълнители на съответната дейност в дадена община), а по отношение на лечебните заведения по чл. 45, ал. 2а 330 "залага административни основания, които не са регламентирани в закон, а са уредени в подзаконов нормативен акт, който във всеки един момент може да бъде изменян".
Конституционният съд, за да се произнесе по допустимостта на искането, взе предвид следното:
Искането е направено от субект на инициатива по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията (съдебен състав във връзка с конкретно дело) и е съобразено с изискуемите от чл. 17, ал. 1 и 2 ЗКС и чл. 18, ал. 1, 2 и 5 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд (ПОДКС)
Предмет на искането е установяване на противоконституционност на действащи законови разпоредби, което ангажира компетентността Конституционния съд по чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията. Оспорените разпоредби на ЗЗО са приложим закон по разглежданото от сезиращия съдебен състав дело, образувано по жалба срещу разпоредби от НРД 2023-2025 г., тъй като разпоредбата на чл. 397 е приета въз основа на чл. 55, ал. 2, т. 36 330, а разпоредбите на чл. 398, чл. 392, ал. 1 и чл. 374, ал. 1, т. 6 се основават на разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 3В 330. Конституционният съд отчита, че допустимостта на искането e обусловена и от формиране на извод за приложимост на решението на Конституционния съд по делото, във връзка с което е направено искането (Определение No5 от 2022 г. по к.д. No12/ 2022 г.). Тази предпоставка в случая е налице, тъй като, макар и законосъобразността на НРД 2023-2025 г. като нормативен административен акт (чл. 4а 330) да следва да се преценява съобразно закона, действал при неговото издаване (чл. 142, ал. 1 АПК), необходимостта да се гарантират върховенството на Конституцията и нейното непосредствено действие обвързва и задължава съда, сезиран с жалба срещу него, да не прилага този закон, ако същият е обявен за противоконституционен, докато процесът е висящ и е бил спрян до произнасянето на Конституционния съд (Решение No 4/2020 г. по к.д. No9/2019г).
В съответствие с установената практика на Съда относно приложимостта на разпоредбата на чл. 18, ал. 3 ПОДКС в контекста на действащата редакция на чл. 150, ал. 2 от Конституцията (Определение No2/2024 г. по к.д. No8/2024 г.) в искането е изложено разбирането на вносителя относно приложимостта на правото на Европейския съюз по разглежданото от него дело.
Конституционният съд не се е произнасял с решение или с определение за недопустимост по искане с такъв предмет, поради което отрицателната процесуална предпоставка по смисъла на чл. 21, ал. 6 ЗКС не е налице. Конституционният съд приема, че искането следва да бъде допуснато за разглеждането по същество.
Центърът за защита на правата в здравеопазването подкрепя изцяло аргументите на ВАС, с които е сезиран Конституционния съд, като в своето становище ще изложим и допълнителни аргументи в подкрепа на разбирането, че и двата оспорени текста на Закона за здравното осигуряване противоречат на Конституцията.
Парламентът е приел оспорваните пред съда текстове много набързо – поправката е внесена от депутатите Васил Пандов, Костадин Ангелов, Лъчезар Иванов, Асен Василев, Кирил Петков и Калина Константинова на 23 декември 2022 година (законопроект с номер 48-254-01-106) и е обнародвани в Държавен вестник бр. 13 от 2023 година, в сила от 7 февруари 2023 година.
