ПРАВО

Имуществена отговорност на лекаря и застраховане. Някои малко известни юридически положения

Имуществена отговорност на лекаря и застраховане. Някои малко известни юридически положения

1. За гражданската, още известна и като имуществена отговорност, за допусната лекарска грешка, довела до причиняване на смърт или телесна повреда на пациента, досега е писано немалко в юридическата литература. Този вид отговорност е отговорност за непозволено увреждане, а не е наказателна отговорност и се изразява във възникване на задължение на лекаря или друг медицински специалист да плати парично обезщетение за имуществените и неимуществените вреди,

причинени противоправно и виновно на пациента по време на диагностицирането или лечението му. Тази отговорност е известна още и като деликтна и правната й уредба се съдържа в чл. 45 до 54 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Гражданската отговорност на лекаря подлежи на задължително застраховане, което се основава на сключен от лекаря със застрахователя застрахователен договор за имуществената (професионалната) отговорност за вреди, възникнали по време или във връзка с упражняване на професионална дейност. Застраховката за отговорността на лекаря принадлежи към застраховката за професионална отговорност. Такава имат още и адвокати, нотариуси, участници в строителството, частни съдебни изпълнители и някои други професионалисти.
Малко известно е обаче, че при този вид застраховане третото увредено лице, в частност пациентът, има пряк иск срещу застрахователя на лекаря. Ако последният допусне нарушение на медицинските стандарти, от което са причинени вреди на пациента, а при смърт – на неговите наследници, те могат да не предявят претенцията си към лекаря, а директно към неговия застраховател. Претенцията има своето основание в чл. 432 от Кодекса за застраховането. И ако застрахователят плати доброволно дължимата от виновния причинител парична сума, който едновременно с това е и застрахован по застрахователната полица, лекарят се освобождава от своето имуществено задължение. Вместо него задължението за обезщетение се реализира от застрахователя.
2. Тази застраховка в медицината не е патент на нашето законодателство, разбира се. В другите държави, в които изискванията към медицинските специалисти са много по-големи от нашата страна, разглежданият вид застраховане е изключително много разпространен. В застрахователната практика, посветена на застраховката за професионалната отговорност на лекарите и другите изпълнители на медицински услуги, е установена следната зависимост. Колкото е по-голям броят на сключените застраховки, толкова е по-малък размерът на застрахователната премия (цената на застраховката). И обратно. В средата на 70-те и 80-те години на 20 век в САЩ премиите драстично са се увеличили. Причината за това е било обстоятелството, че една част от лекарите са се отказали от застраховката или от лекарската си практика, което е довело до намаляване броя на застрахованите медици ( по данни на Flatten, Joerg. Die Arzthaftpflichtversicherung in den USA”. Verlag “Peter Lang”, Berlin, 2009. )
Научните изследвания са показали, че поставянето на максимална граница на застрахователната сума (лимит на застрахователя), скъсяването на погасителната давност за отговорността и въвеждането на арбитраж за решаване на споровете са довели до намаляване на исковите претенции и размера на сумите (Пак там, с. 254).
Освен това важно е да се отбележи, че в западните държави след 70-те години застрахователните договори преминаха от occurrence-made-base към clams-made-policies. От значение е да има застрахователно покритие към момента на предявяване на деликтните претенции от пациента към лекар​_я, респ. неговия застраховател, а не към момента на правонарушението (лекарската грешка). В нашата страна редица застрахователи приеха тази концепция в своите общи застрахователни условия.
3. В правната теория отдавна се дискутира въпросът, дали отговорността на лекаря за увреждане на пациента в резултат на проявена небрежност е договорна или деликтна отговорност. По начало всяко физическо лице, какъвто е и медицинският специалист, отговаря за своето лично виновно деяние (действие или бездействие). У нас правното основание на тази отговорност е чл. 45 от Закона за задълженията и договорите. Отговорността е лична и така е и в другите държави – Германия, Австрия, Швейцария ( по данни на Giesen, Dieter. Arzthaftungsrecht. Tuebingen, Verlag “Mohr”, 1995 ). Имуществена отговорност носят и лечебните заведения, които са юридически лица и са задължени да обезщетяват вредите, причинени от лица, на които са възложили извършването на медицинска дейност, по време на която или във връзка с която са увредени лекуваните при тях пациенти. У нас това е гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работа за вреди, причинени на трети лица от изпълнителите на работата – в случая на медицинските услуги – чл. 49 от същия закон.
Деликтната отговорност се характеризира с по-голяма защита на пациента. При нея изискванията към изпълнителите на работата са много по-големи отколкото при договорната отговорност, която позволява ограничение при условията на чл. 94 от цитирания закон. Освен това обсегът на обезщетяваните вреди е по-голям; погасителната давност е по-продължителна; увреденият пациент разполага с нов иск, ако здравословното му състояние се влоши – чл. 51, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите; когато няколко лица са съпричинили вредата (двама или повече лекари и медицински сестри) всичките носят солидарна отговорност и дължат пълното обезщетение на вредата – чл. 53 от закона; налице са съставите по чл. 49 и по чл. 50 ЗЗД, които обезпечават допълнителна защита на пациента.


{module title="Подобни статии"}


4. В деликтната и застрахователната практика на развитите държави се поставят интересни въпроси на отговорността и нейното застраховане, които не са популярни у нас, но заслужават внимание.
Такъв е например въпросът отговаря ли лекарят, ако сподели медицинския случай със свой колега или колеги с цел консултация, без да уведоми пациента и да иска неговото съгласие за това. Става дума за задължението за лекарска тайна. Безспорно е че такова задължение има всеки лекар и то произтича от хипократовата клетва, но най-вече от договора за лечение между лекар и пациент. У нас дори е предвидена наказателна отговорност за издаване на чужда тайна – чл. 145, ал. 1 от Наказателния кодекс. Възможно е пациентът да не иска неговото заболяване и посещението му при лекар да бъде узнато от трети лице, вкл. и от други лекари. Отношението между пациента и конкретния лекуващ го лекар е доверително. Затова в развитите държави, ако лекуващият лекар иска консилиум, той трябва да получи преди това изявление от пациента че го освобождава от задължението му да пази лекарската тайна спрямо определени лица или въобще. (Така Bergmann. Das Krankenhaus, 1998, S. 702 ff; 1999, S. 116ff; Meister. Das Krankenhaus, 2001, S. 1029 ff). В противен случай пациентът разполага с иск за обезщетение на неимуществени вреди, възникнали от виновното нарушаване на това задължение. У нас положението е обратно – лекарят дори е задължен да поиска друго мнение от специалисти, ако положението изисква това – чл. 35 от Кодекса за професионална етика на лекарите в Р България. Разбира се, няма пречка в рамките на договорното правоотношение лекарят да поеме изричното задължение да запази определени данни в тайна от трети лица, вкл. и от другите лекари.
И тук се поставя въпросът, дали в застрахователната полица на гражданската отговорност на лекаря не би следвало да се включат и вредите, произтичащи от нарушаването на лекарската тайна. Застрахователят би трябвало да обезпечи покритие и на вредите, възникнали в случаите, когато липсва изявление на пациента за освобождаване на лекаря от медицинската тайна. Ако застрахователят не възнамерява да покрива тези вреди, той е длъжен да информира за това застрахованото лице. Освен това той е длъжен да го уведоми преди сключване на застрахователния договор и за други празноти в застрахователната защита, които не обезпечава. В противен случай е налице нарушение от страна на застрахователя на неговото уведомително задължение. По принцип, когато един застраховател гарантира пълно застрахователно покритие, той трябва да посочи, в кои случаи няма да отговаря, за да бъде лекарят предварително осведомен.
4. Бих искала само да скицирам още два казуса на необичайна за България практика в разглежданата област. В САЩ в края на 20 век е започнал да се поставя все по-често въпросът за обезщетение в резултат на сексуална злоупотреба на пациентки от лекуващите ги психиатри (по данни на Flatten. Op. cit., с. 255). Психиатри по време на терапия са поддържали сексуален контакт с пациентки – така нареченият transference phenomenon – синдрома на дългата връзка). Проблемът е засегнал и застрахователя за професионална отговорност. Американският съд е приел, че клаузи, които обезпечават защита на такива вреди противоречат на морала и затова са нищожни. Същото би било положението и според българското право – чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите. Още повече че у нас имаме изрична забрана – чл. 27 от Кодекса за професионална етика на лекарите в Р България, съгласно който е недопустимо лекарят да използва прегледа и лечението за осъществяване на интимен контакт с пациента.
Проблематични са и застраховките в Холандия, където през известен период от време се е появила нова генерация пациенти. Те са се характеризирали с това, че не са се съгласявали безрезервно с лекаря и не са искали да спазват всичките му съвети (по данни на Kranich, Christoph/Jan Boecken (Herausgeber). Patientenrechte und Patientenunterstuetzung in Europa. Baden-Baden, 1997, S. 55). Ако здравето на такива пациенти се е влошавало поради липса на адекватно лечение, следвало ли е застрахователите да им плащат обезщетение? Според мен в подобни случаи въпросът трябва да се решава на базата на причинната връзка. Ако смъртта или увреждането на здравето са пряк и непосредствен резултат единствено и само на самонадеяността и поведението на пациента, лекарят не следва да отговаря. От тук отпада и отговорността на застрахователя. Възможно е да е налице и съпричиняване на вреди от пострадалия, което ще доведе до намаляване на дължимото обезщетение – чл. 51, ла. 2 ЗЗД.
5. От много години в застрахователното право се обсъжда проблемът, застраховането за професионална отговорност на лекаря и изобщо за евентуална имуществена отговорност на лекаря да отпадне и да бъде заменена със застраховка на пациента. Независимо от редица преимущества на тази застраховка, както и на предложението за обезщетение на пациентите от някакъв фонд (Oesterreichische Juristenkommission. Patientenrechte in Oesterreich”. Wien, 2001), дискусиите на тази тема в момента не са актуални. Поради същата причина и Европейската комисия е оттеглила предложението си за директива относно отговорността за вреди при извършване на услуги, която е трябвало да се приеме от Европейския парламент и Съвета подобно на директивата за отговорността на производителя за вреди. Считало се, че тази директива е можела да обхване и отговорността за вреди, причинени от оказване на медицински услуги. Дневният ред на Европа сега обаче е друг.

Проф. д-р Поля Голева


{{module title="Абонамент"}}


{module title="Анкета"}

Подобни статии