Кога и на кого е допустимо болницата да предоставя медицинска документация на свои пациенти.
Пациентите имат пълен достъп до своята медицинска документация по закон. Същата може да бъде изискана, чрез съда, когато пациентът е страна по гражданско дело. В този случай пациентът е активна страна, която по собствена воля разкрива съдържанието на информацията, касаеща него.
Има случаи обаче, когато съдът изисква здравна информация от лечебни заведения за пациенти, които не са страни в конкретното съдебно производство. В този случай длъжни ли са лечебните заведения да предоставят медицинските документи на пациент, носят ли отговорност при предоставянето и какъв е процесуалният ред, по който следва да бъдат изискани?
Стандартно, когато страна по дело иска да се снабди с документи, това става по реда на чл. 186 от ГПК по разпореждане на съда или със издаване на съдебно удостоверение, по силата на което страната да се снабди с такива. Допустимо ли е да се изискват медицински документи от лечебните заведения по този ред? Съдебната практика в това отношение е оскъдна и противоречива.
Разпоредбата на чл. 186 от ГПК урежда изискване на документи от „учреждение“. Въпреки че процесуалният закон не съдържа легална дефиниция на понятието „държавно учреждение“, същностните му белези се извеждат от съдебната и конституционната практика. Според широко възприето становище, определящо за държавните учреждения е ежегодното бюджетно финансиране. Особеност на учрежденията е, че са юридически лица с двойствено положение: подчинени са на публичното право във връзка с осъществяването на възложените им държавни функции - имат за основен предмет нестопанска дейност, която осъществяват в интерес на широк кръг лица, респективно в общонационален интерес, субсидират се от държавния бюджет; подчинени са и на частното право като носители на субективни права и правни задължения. Най-общо се приема, че държавното учреждение е организационна съвкупност от персонални и имуществени елементи, създадена въз основа на закона за осъществяване на дейности, свързани с властническите правомощия на държавата.
Лечебните заведения са търговски дружества и безспорно не са държавни учреждения по смисъла на разпоредбата на ГПК, а лекарите нямат качество на длъжностни лица. Когато пациентът, за когото се иска здравна информация не е страна по делото, то той се явява трето лица и по тази причина правилният ред за изискване на медицински документи е по чл. 192 от ГПК, а именно с искане до съда да задължи трето неучастващо лице да предостави намиращ се у него документ. Съдебната практика посочва, че за да бъде „искането надлежно, същото следва да бъде конкретизирано в достатъчна степен“ като бъде „посочен период и конкретни обстоятелства, за които се изисква документацията“.
От друга страна дефиниция за „здравна информация“ и случаите, в които е допустимо да се предоставя, са разписани в Закона за здравето (ЗЗдр). Легалната дефиниция посочва, че това са личните данни, свързани със здравословното състояние, физическото и психическото развитие на лицата, както и всяка друга информация, съдържаща се в медицинските рецепти, предписания, протоколи, удостоверения и в друга медицинска документация. Законът за защита на личните данни (ЗЗЛД) предвижда особен режим за защита на данните, свързани със здравето и ги третира като „чувствителни“. ЗЗдр е специален по отношение на ЗЗЛД. В свое становище от тази година Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) посочва, че „Законът за здравето (ЗЗдр) въвежда специални изисквания за обработване на здравната информация, включително изчерпателно изброени хипотези, при които тя може да бъде предоставяна на трети лица“ и това е допустимо само в посочените хипотези.“
Именно в чл. 28 от ЗЗдр е посочено изчерпателно в кои случаи е допустимо да се предоставя здравна информация на трети лица. Съгласно чл. 28, ал.1, т.2 такава се предоставя, когато съществува заплаха за здравето или живота на други лица. На основание тази разпоредба и на чл. 159, ал. 1 от НПК лечебните заведения могат да бъдат задължени да предоставят медицински документи по искане на съда или на органите на досъдебното производство. Т.е. само в наказателно производство.
В същото становище КЗЛД посочва, че „съгласно законодателството за защита на данните, лицата имат право на достъп само до свои лични данни, но не и до данни на трети лица.“, като и, че принципно положение е, че при упражняване на правото на достъп по Регламент (ЕС) 2016/679, не следва да се влияе неблагоприятно върху правата и свободите на други лица. Изводът, който КЗЛД прави е, че здравна информация може да бъде предоставена „единствено на компетентни (разследващи и съдебни) органи, в случай че пред тях има образувано производство“ и е изискана от тях по надлежния процесуален ред. Въпреки, че не е уточнено, че се касае само до наказателно производство, този извод безспорно следва от текста.
В ЗЗдр няма разпоредба, която по същия начин да предвижда възможност за изискване на медицински документи и в гражданския и административния процес. Следователно не би трябвало по аналогия по граждански дела да се изисква здравна информация за неучастващо в съдебното производство лице. Искането от граждански съд за разкриване на данни за трето лице не попада в хипотезите, разписани в чл. 28 от ЗЗ.
Адв. Силвия Величкова
