Българското законодателство урежда спешната и неотложна помощ като безплатни за всички. Въпреки това се среща порочна практика от някои лечебни заведения да изискват заплащане от пациентите или доплащане на някои от проведените изследвания. Детайлният преглед на нормативната уредба обаче показва, че това няма законово основание и дори напротив – е основание за санкциониране на лечебното заведение.
Разликата между спешна и неотложна медицинска помощ.
В България е въведен принципът за разделение на спешната медицинска помощ от т.н. „неотложна” медицинска помощ. Въпреки че финансирането на двата вида помощ е различно уредено, и двата не се заплащат от пациента, потърсил помощ.
Спешна медицинска помощ
В чл. 99 от Закона за здравето е посочено, че „държавата организира и финансира система за оказване на медицинска помощ при спешни състояния.“ В ал. 2 е дадена и дефиниция на понятието „спешно състояние“, като е посочено, че това е „остро или внезапно възникнала промяна в здравето на човека, която изисква незабавна медицинска помощ.“
Обхватът на спешната помощ е определен в Наредба № 25 от 04.11.1999 Г. за оказване на спешна медицинска помощ като в чл. 4 са посочени лицата, които са обект на тази помощ и в т.6 са изрично посочени и „болни и пострадали, при които не може да се прецени характерът и тежестта на заболяването.“ Това е едно от основанията, поради което лечебното заведение не може да изисква доплащане под предлог, че състоянието на пациента не е животозастрашаващо.
Законът за лечебните заведения с разпоредбата на чл. 19, ал. 3 въвежда задължението за всички лечебни заведения да осигуряват медицинска помощ при спешни състояния. В чл. 1, ал. 2 от Наредба № 25 също е посочено, че спешна медицинска помощ се оказва от всички лечебни заведения, регистрирани по реда и условията, посочени в Закона за лечебните заведения.
Спешната помощ се финансира от републиканския бюджет и в частност от Министерство на здравеопазването. Тя не се заплаща от здравната каса. Финансирането е нормативно уредено в Наредба № 3 за медицинските дейности извън обхвата на задължителното здравно осигуряване, за които Министерството на здравеопазването субсидира лечебни заведения и критериите и реда за субсидиране на лечебни заведения. В чл. 5 на същата е посочено, че Министерството на здравеопазването субсидира лечебните заведения за болнична помощ за оказване на спешна медицинска помощ на пациенти със спешни състояния, преминали през спешните им отделения. В чл. 47, ал. 1 е определен начинът на формиране на субсидията за лечебните заведения като е посочено, че същите получават плащания на базата на общия им финансов ресурс за поддържане на капацитет за 24-часов непрекъснат режим на работа и на преминали и отчетени пациенти. В ал. 4 на същия член е посочено изрично, че в дейността по осигуряване на спешна помощ от лечебното заведение се включват всички съпътстващи консултации, изследвания, манипулации и други необходими медицински дейности, като лечебните заведения нямат право да изискват доплащане от пациентите си.
Важно е да се уточни, че Министерството на здравеопазването субсидира по посочения ред само държавните и общински многопрофилни и специализирани болници. Т.е. частните лечебни заведения нямат право да получават държавна субсидия за оказваната спешна помощ и съответно тя се заплаща.
От изложеното е видно, че има два начина за финансиране на медицинските услуги за болнична помощ с публични средства - от републиканския и общинските бюджети, и от здравноосигурителните вноски чрез НЗОК. Финансираните от републиканския бюджет медицински услуги, каквато е спешната помощ, не зависят от здравноосигурителния статус на пациентите. Те се предоставят на всички граждани, независимо от това дали са здравноосигурени или не.
Най-честият аргумент с който лечебните заведения изискват заплащане на предоставената спешна помощ е, че състоянието на пациента не е животозастрашаващо. Тази практика е напълно незаконосъобразна по няколко причини.
Първо, когато пациент потърси спешна помощ, той няма задължение и възможност да определи сам дали състоянието му отговаря на дефиницията за „спешно състояние“, дадена в Наредба № 3/ 2017 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“. Тази преценка не винаги може да бъде направена преди извършване на преглед и изследвания и от страна на лекаря. Именно затова в Наредба № 25 от 04.11.1999 Г. за оказване на спешна медицинска помощ към лицата имащи право на спешна помощ са допълнени и „болни и пострадали, при които не може да се прецени характерът и тежестта на заболяването.“
Второ, както беше посочено по-горе, националното законодателство е регламентирало и неотложната помощ.
Неотложна медицинска помощ
Законът за здравното осигуряване определя обхвата на медицинската помощ при задължителното здравно осигуряване. В чл. 45, ал. 1, т. 5 е посочено, че Националната здравноосигурителна каса заплаща оказването на неотложна медицинска помощ. Т.е. за разлика от спешната медицинска помощ, която се финансира от републиканския бюджет, неотложната помощ попада в обхвата на медицинската помощ при задължителното здравно осигуряване.
Правната уредба е детайлизирана в Наредба № 10/1994г. за неотложната медицинска помощ. В чл. 2, ал. 1 е дадена дефиниция , като е посочено, че това е „медицинска дейност за оказване на срочна медицинска помощ на болни и пострадали лица, чийто живот не е пряко застрашен, но които се нуждаят от медицинска помощ в кратък срок, за да бъде предотвратено по-нататъшно развитие и усложняване на заболяването.“ В ал. 2 на същия член е посочено, че „неотложна медицинска помощ се оказва безотказно и по всяко време на денонощието на всички нуждаещи се.“
В тази връзка е налице и съдебна практика. Върховният административен съд се е произнесъл именно във връзка с казус, при който лечебно заведение е изискало и получило плащане от здравноосигурено лице за предоставената му неотложна помощ. В решението си съдът посочва, че пациент, който е с непрекъснати здравноосигурителни права, има право да получи медицинска помощ, заплащана от НЗОК. Посочва, че разпоредбата на чл. 55, ал. 2 ЗЗО предвижда задължение, националните рамкови договори да съдържат отделните видове медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО. Последната норма изчерпателно посочва видовете медицинска помощ, които НЗОК заплаща, сред които е и оказването на неотложна медицинска помощ - чл. 45, ал. 1, т. 5 ЗЗО. ВАС приема, че неотложната помощ е „медицинска помощ в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, поради което същата не е следвало да бъде заплащана“.
В заключение следва изводът, че всяко лице има право на спешна и неотложна помощ, а претенциите на лечебните заведения за заплащане на същите, представляват нарушение и подлежат на санкциониране от страна на контролните органи.
Сигнали за нарушаване на права на задължително здравноосигурените лица, се подават до директора на съответната районна здравноосигурителна каса (РЗОК) или до Националната здравноосигурителна каса (НЗОК).
Сигнали за нарушаване на правата на всеки пациент, без значение от здравноосигурителния му статус, се подават до Изпълнителна агенция „Медицински надзор“.
Адв. Силвия Величкова
