КОМЕНТАРИ

Как лекарят може да се защити от злоупотреба с право от страна на пациента?

Как лекарят може да се защити от злоупотреба с право от страна на пациента?

Когато говорим за непозволено увреждане и неимуществени вреди при оказване на медицинска помощ, обикновено първата асоциация е за увредени права на пациента. Това в определена степен е очаквано поради естеството на отношенията лекар – пациент, при които пациентът е зависим от преценката и компетентността на лекаря.

Въпреки това лекарите също стават жертва на насилие и психически тормоз от страна на пациенти. И ако последните могат да търсят защита на правата си и по административен ред, сезирайки съответните контролни органи, за лекарите няма такава възможност.
Законът задължава всички изпълнители на медицинска помощ да оказват такава без право на отказ при спешни състояния. Т.е. нормативната уредба на ниво закон позволява лекарят да откаже да лекува определен пациент като изключение е само състояние на спешност. Това е посочено в чл. 12 от Кодекса за професионална етика на лекарите в България (КПЕЛБ), където са предвидени няколко хипотези, при които отказът от лечение е допустим. Съгласно ал. 1, лекарят може да откаже медицинска помощ, когато е убеден, че между него и пациента липсва необходимото доверие или липсват условия за изпълнението на неговите професионални права и задължения, освен когато е налице спешно състояние на пациента. Втората алинея урежда право на отказ при проявена агресия, която представлява пряка заплаха за здравето и живота на лекаря и тук липсва изискване за задължително оказване на спешна помощ.
Тези разпоредби касаят всички лекари и са общи. Когато обаче става въпрос за правните възможности за отказ от страна на общопрактикуващ лекар (ОПЛ), осъществяващ извънболнична помощ по договор с НЗОК, нормативният акт, който регламентира неговите права и задължения и се явява специален, е Националният рамков договор. А обвързаността между личния лекар и пациента е по-различна, по следните причини.
Националната здравноосигурителна каса заплаща оказването на извънболнична помощ. Извънболничната медицинска помощ, на която по закон здравноосигурените лица имат право, се осъществява от общопрактикуващите лекари по силата на договори със съответните РЗОК. В чл. 4, ал. 1 от Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ е гарантирано правото на свободен избор на пациента на лекар в лечебно заведение за първична медицинска извънболнична помощ на територията на цялата страна, сключило договор с НЗОК. В националния рамков договор е въведено задължението за общопрактикуващите лекари да оказват медицинска помощ на здравноосигурените лица, които са ги избрали от датата, на която е осъществен изборът. От правната регламетация е видно, че личният лекар не може да откаже вписване на пациент в листата си, защото правото на избор е предоставено единствено на пациента. В тази връзка с рамковите договори е въведено и задължението на  изпълнителите на първична извънболнична помощ да наемат медицински персонал при регистрирани над 2500 здравноосигурени лица.
След като е направил свободен избор, пациентът също няма възможност да се откаже от лекаря, който е избрал. Нов избор може да направи само два пъти в годината в периода от 1 до 30 юни и от 1 до 31 декември.
Правната конструкця задължава пациента да получава извънболнична помощ в обхвата на здравното осигуряване само от един конкретен лекар, който е избрал и при ограничаване възможността за нов избор. От друга страна общопрактикуващият лекар е безусловно обвързан от избора на пациент и няма право да премахне такъв от своята пациентска листа. Това е така, защото договорът, въз основа на който ОПЛ оказва медицинска помощ се сключва между него и НЗОК. Т.е. страна по договора за оказване на медицинска помощ не е пациента, а здравноосигурителната каса. Като договорен партньор на НЗОК, общопрактикуващият лекар се задължава да оказва първична извънболнична медицинска помощ на всяко лице, което го избере. Това изкривява класическите отношения между пациента и лекаря, при които стандартно се приема, че са договорни и изискват съвпадане на насрещни волеизявления на двете страни.
В рамковите договори също е регламентирана възможност лекарят да откаже медицинска помощ на лицата, които възпрепятстват оказването на такава или накърняват личното и професионалното му достойнство, с изключение на състояния, застрашаващи живота им. Този текст е възроизведен и в чл. 32, ал. 2 от НРД 2023 - 2025г. Неправилна обаче е интерпретацията, че с промените в НРД личните лекари могат да „отписват“ пациенти. Текстът не предоставя такава възможност, а само позволява отказ от медицинска помощ за конкретен случай и то при точно определени условия – възпрепятстване на лечението или накърняване достойнството на лекаря.
В случай, при който пациент системно проявява грубо, арогантно поведение, използва заплахи и обиди, лекарят би могъл единствено да откаже преглед или манипулация в момента на посещението. Въпреки възможността за отказ, дадена с НРД, общопрактикуващите лекари не могат да прекратят отношенията си с пациент. Не е предвиден и механизъм или ред, по който да осъществяват или удостоверят отказа си по чл. 32, ал. 2 от НРД.
От сигналите, които получаваме от лекари за продължителен и целенасочен тормоз от страна на конкретен пациент, е видно, че освен с отправяне на обиди и заплахи, пациентите злоупотребяват с правото си на жалби до контролните органи – РЗОК и ИАМН и го използват като средство за саморазправа, непрекъснато инициирайки проверки на съответния лекар. Какви са възможностите за защита на ОПЛ в случаите, когато връзката на взаимно доверие и уважение между него и пациента е нарушена, но въпреки това той няма правна възможност да прекрати тези отношения?
Лекарят, както всяко друго лице, може да предяви граждански иск за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД за обезщетяване на причинените му неимуществени вреди. Те могат да се изразяват в преживени притеснения, стрес, вследствие на отправени клевети и заплахи, уронване на авторитета и доброто име на лекаря и др. в зависимост от конкретния случай.
Съдебната практика е изяснила, че искането за защита, отправено към държавен орган, е израз на установено в Конституцията
на Република България право, поради което е правомерна дейност. Т.е. по правило подаването на сигнал от пациент срещу лекар се третира като правомерно, дори когато сигналът се окаже неоснователен. Въпреки това в определени случаи е налице злоупотреба с това право, което се приема за неправомерно и е основание за ангажиране на отговорността на лицето. ВКС посочва, че за да бъде ангажирана деликтната отговорност на лице за злоупотреба с право, трябва искането за проверка да не е отправено с цел да бъдат взети необходимите мерки от страна на държавния орган, а при знание на жалбоподателя, че обстоятелствата са неверни и подаване на искането с цел да навреди другиму, или за да накърни друг обществен интерес. Идеята е, че законът гарантира правото на защита, но не и правото причиняване на вреди на друго лице. „Злоупотребата с право е противоправна; тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други“.
Т.е. подаването на безпочвени сигнали срещу лекар, особено придружени с квалификации за личността и обиди, е основание за ангажиране на отговорността на пациента. В тези случаи в тежест на пострадалия е да установи, че е била на лице недобросъвестност при упражняване на законови права от страна на причинителя на вредите.
Адв. Силвия Величкова


Хареса ли ви тази статия? Ако не искате да пропуснете някоя, абонирайте се за нашия бюлетин.

Подобни статии